И момчетата обичат да си играят с кукли!
ВНИМАНИЕ!! ПОМЕСТЕНИЯТ ПО-ДОЛУ МАТЕРИАЛ НЕ БИВА ДА ПОДТИКВА КЪМ РИСКОВАНИ ДЕЙСТВИЯ НЕПОДГОТВЕНИ ХОРА. ПРЕДУПРЕЖДАВАМЕ, ЧЕ В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЛЕСНО СЕ СТИГА ДО НАЙ-ЛОШОТО (ТРАЙНИ ТРАВМИ, СМЪРТ). РАБОТАТА С КАТЕРАЧЕН ИНВЕНТАР И ПРЕХОДИТЕ ПО ВЕРТИКАЛНИ ТЕРЕНИ Е СИЛНО ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО ДА БЪДАТ ИЗВЪРШВАНИ ПОД НЕПОСРЕДСТВЕНИЯ КОНТРОЛ НА ВОДАЧ!
Съвсем наскоро една приятелка ми се обади за ангажимент – група си търсела водач за виа-фератата, разположена срещу хижа Мальовица. Там, вдясно от скалата, позната като Куклата, започват пътя си нагоре металните скоби и въжета.
С израза “виа-ферата” се означават скални маршрути, предназначени за некатерачи. Представляват сбор от метални въжета, скоби, дръжки и други помощни средства, с които туристите (не-алпинисти) се придвижват на преди недостъпни места – над пропасти, по отвесни скали и т. н. Виа-ферати възникват в полза на военните, но скоро това практично средство се оценява като ново зрелище, така че получава разпространение. В наши дни това забавление е разпространено дотолкова, че в Западна Европа възникна нова професия: водач по виа-ферати. Също така, в магазините за екипировка, включително и у нас, с отстъпка може да се закупи “виа-ферата комплект” – каска, седалка и два ластични спусъка с карабинери.
Независимо дали тази група ще се осъществи, идеята покълна в мен, така че отидох на прохождане. И ако не ми се беше наложило да го реша в последния момент, щях да предложа на някой ентусиаст, пък бил той и непознат, да ми прави компания в това проучвателно приключение.
По традиция се успах за най-ранния автобус за Самоков. Затова пък в този разполагах с масичка!
От “цели” два месеца не бях стъпвал тук, хехехе!
Провидението обаче работеше в моя полза! След светкавичен автостоп се озовах при ЦПШ-Мальовица, откъдето с подтичващо темпо се качих до хижата, а оттам веднага се насочих към основата на виа-фератата. Кратко видео, малко преди началото:
Още в началото се започва с лесен, но гъделичкащ страха от високо пасаж. След него човек с облекчение пак стъпва на равно, но това продължава някакси твърде дълго, преди пак с нетърпение да пипне скала!
Отвреме-навреме поглеждам нагоре, а погледът ми търси една четвъртита плоча с изкусителен оранжев цвят!
Единственият влажен участък по фератата, с дължина не повече от 4 метра!
С набирането на височина сухите слънчеви ливади се скриха от погледа ми, за да отстъпят място на заснежени чукари, чернеещи се под сянката на придошли облаци.
На близък план и на сянка стои Куклата, вдясно на слънце е Малка Мальовица, а по-вдясно се мержелее вр. Мальовица (2729 м).
Скоро стигнах и до очаквания кръстопът – между лесния и по-трудния нов вариант. Мой приятел вече беше успял да го направи, при това с доста по-тежка раница. Бях уверен в себе си, товарът ми беше максимално изчистен, а и времето намигаше приятелски. Тъй че без колебание поех надясно, към коравото разклонение… Разглеждам сега снимките от фотоапарата и с изненада виждам, че хич не са много тези от преминаването на трудния вариант. Явно не ми е било до снимане!
След като подминах табелата “Вариант – не е за всеки!”, слязох малко надолу и се озовах на същинския старт. Там се почна едно набиране по метални въжета, скоби и скали. Започнах да сядам в седалката, за да успокоявам дишането. Така, лека-полека, стигнах до тесен тревен участък, разделящ първия отвес от втория: мечтаната червена плоча! Там и стомахът, и внезапно появилото се слънце заговориха – хапни сега, че тук е момента!
Отдясно-наляво: банан, турски смокини, испански смокини. Опитайте от испанските! Малки, меки, ароматни и не прекалено сладки.
Хапване, водичка – и напред! С малко боязън, ама и доза любов подхванах червената стена. Траверс надясно… Набиране по хватки и въжета нагоре, редувано с почивки… Постепенно минаване наляво, излизане от плочата!
Планините са най-богатата изложбена зала на Земята! А за скулпторът, творил това… Нямам думи!
Нагоре трудното и лесното въже се събират и продължават, за да се изкачат чак до връхче, обрасло с клек. Там вече ме бяха напуснали мислите за фератата, а обмислях пътя напред. Бях готов да търся излаз към Мальовишките езера или Урдиния циркус, ако намерех пътека натам. Видео от връхната точка:
Една добре просечена в гъстия клек пътека следва билото в посока Мальовишките езера, има маркировка от единична дълга синя хоризонтална линия. Тя ме водеше известно време по билото, след което го превали отляво и заспуска надолу, за да достигне Заешката пътека, водеща през едноименния улей към хижа Мальовица. Там се поколебах, предвид напредналия час, но все пак поех нагоре, с цел да намеря споменатите езера. Всъщност, имах още една причина да не сляза към хижата – една възрастна туристка по-долу си беше харесала място за тоалетна там… Тъй че стъпвах тихо, за да не ме види и да се притесни.
Ето и малко лед, натекъл по скаличките!
Полека започнаха да се появяват сняг и единични скали. Скоро с радост съгледах първото, най-ниско Мальовишко езеро, където каменните блокове вече доминираха пейзажа. Продължих по пътеката, минаваща вдясно от малкия циркус, по затревения склон там. Езерата бяха като граница между жълто-кафевите тревички, тъмнозеления клек и сивите каменни грамади, завардили подстъпите към величавото мрачно мальовишко владение…
Мимолетно слънце и мъглица над едно от езерата.
Ето ги трите Мальовишки езера…
… И четвъртото, микроскопично на размер 🙂
Програмата максимум за деня включваше и изкачване на ръба, намиращ се между вр. Орлето и Малка Мальовица, но веднага щом видях откъде се подхожда, реших да си го спестя. Заслизах обратно, след което пирамидка от камъни ме ориентира кой точно е Овчарския улей…
Надолу по улея цветовете се завръщат!
Бързо слязох до пътеката на Първа тераса, вече мислещ само за леща-гореща! И изведнъж ми се дотича. Скоро на планина не бях ходил с толкова портативна раница, а и като добавим нуждата от топло хапване и бързо омитане към София, се събраха достатъчно аргументи. Понесох се надолу и след няколко минути бях край пращящата, разпалвана камина. В хижата бяха хижарката и неин малък, англоговорящ помощник. Стоически почаках тя да раздаде чаршафи на новонастаняващи се, след което стръвно поех чиния с топла леща, хлебец и пържени картофки.
За точно 23 минути пробягах отсечката до ЦПШ – и това се оказа ненапразно. Там заварих приятелско семейство, тъкмо канещо се да потегля към София.
Моите ненадейни благодетели! Нищо чудно другия път срещата на планина да не стане съвсем случайно 🙂
Така не само се уредих с директен стоп, ами и с твърде приятна компания! На връщане ми звънна приятел:
– Митко, ние решихме къде да ходим на планина утре!
– Супер! – отговорих му аз. – И накъде поемаме?
– Мальовица!
– …
– Идваш ли с нас?!
Не се чудих много:
– … Е че как?!