Може би ще започнем да публикуваме в края на всеки топъл сезон снимки и текст, обединяващи няколко разходки с цел катерене – така е по-целесъобразно, отколкото да се прави нова публикация за всеки 3-4 изкачени маршрута, засвидетелствано с още толкова снимки…

МАХАЛА МУРТА (ПОД ПОЛЯНАТА), БОЖЕНИЦА

Зареждаме с хапване на Боженица. При мен окончателно се избистри менюто в ден с катерене – тахановите вафли на “Арбанаси”, плюс банани.

“Смятам да го мина с ей-такова движение”, обяснява Лъчо на Ицето. Ефи пък повече се грижи за чистотата на чушките. Ако бяхме тръгнали за премиерен маршрут, бих го кръстил “Мий чушките”!

На загрявката – “Варваристан”, 5с+. Мими и Ефи доста се мъчиха с действително варварското начало. Оттам дойде новото му име: “Безумен ужас”; по повод това решихме да прекръстим и другите маршрути на обекта – “Жълтата подводница” стана “Жълтия ужас”, “Разходка в таваните” вече е “Разходка по ужаси” и т.н.

Стига толкова за днес! Проектите са пробвани и все още неизкатерени (Лъчо – Първичен глад, аз – Зоомания), така че скоро пак!

Даваме малко време и на раните, все пак 🙂

ИРАКЛИЦА, ГЪРЦИЯ

Хайде малко и по чуждоземски скали! Уж никого нямаше да познавам там… Пък то иначе се оказа 🙂

Това им е хубавото на другите страни! Все се появяват разни любопитни новости – като това дърво, в случая.

Решихме, като типични спортни катерачи, да се приближим максимално с колите до скалите. Лъскавото Ауди на Ивчо оцеля! Приготвяме раници, а Билянка (синя раница) си носи и банани. Подозирам, че ако се беше облякла с оранжево, обезателно щяхме да търсим портокали по пазарите на идване 😛

Нова скала, нови предизвикателства! Малки, плитки и остри хватки в надвес бележат трудните маршрути. Жълтеещ и тъмнеещ варовик – красота! Много загледах маршрут, наречен “Скорпиос” (7а+) – стартира в таван с лесно излизане, след което следва диагонална цепка в надвес. Уви, преди мен го изкатери американец и видя гнездо, ползващо се в момента… Значи другият път, може би. Като за финал, се поздравих с едно 6с/6с+, изкачен чисто, с накачването на примките.

Не минахме и без лек драматизъм – на един от маршрутите излизането от вярната линия ни костваше съборени камъни и малко стрес. Съседния, една нашенска група от Банско, го изтъркваше от изкачвания. А там имаше и деца с тях…

Българските регистрации в къмпинга ни доминираха. Имах чувството, че тук гърците са в чужбина!

Естествено, че акцентът беше изцяло върху катеренето! Всеки знае, че слънцето способства синтеза на витамини (или бяха D, или PP…), което после се отразява на резултатите на скалите… Убедих ли ви?

Чудно място! Когато човек реши, е на слънце. Иначе, мястото предлага и доста сянка. За щастие, скалите също минават на сянка към 12:00. Какъв по-убедителен аргумент човек да отива на катерене чак по обед? Това създава един времеви вакуум вечерта преди катеренето, който смогнахме да оползотворим на плажа, с хапване, ракия и УЗО!

Ето една местна пролетна мода, която съвсем скоро ще започне да шества и по съседните държави!

ПЕЩЕРА ПРОХОДНА, КАРЛУКОВО

Набързо си сформирахме и едно ходене към Карлуково – с Ицо и Жени. С Жени се запознах скоро на Боженица. Не срещам често момичета, които катерят по-сериозни категории (7с, в случая), така че ми стана любопитно и само чаках случай да идем да покатерим заедно. Пред нас е паркиран буса на една немска група от Дрезден, които Жени познаваше отпреди. За Ицето пък те бяха добре дошли като нови приятели, защото именно в Дрезден го бяха приели в университет това лято.

VIP-катерачи! Разтоварваме си инвентара от лъскавото баварско возило.

Сектор “Север”; Ицо пробва “O! Wow” (7а). Ние с Жени “разцъкахме” по съседен неин проект – едноименния “Север” (7в+). Тя беше много близо до преминаване (падане на единия пасаж), аз пък нещо нямах желание да се форсирам да правя сериозен опит, веднага след разучаването.

До нас имахме атракция – австралийски и турски basejump-скачачи нажежиха атмосферата!

От двамата скочи само Дженгиз, скокът нямаше и 40 метра височина. В такива случаи, разказа ни те двамата, се скача с асистент, който в момента на скока издърпва парашута на скачащия. Точно като в катеренето – животът ти е в ръцете на партньора!

КАРЛУКОВО – ПРЕЗАРЕЖДАНЕ

В нов състав – аз и Сашо, заедно с девойките Оливера, Димка и Дани, запрашихме към пещерата Проходна. “Запрашихме” не описва точно действието, защото отидохме там в леко дъждовен ден (тоест, пътищата бяха измити).

Започваме с психо-загрявката: рапел от едно от Окната.

Щом стана ясно, че въжето е достатъчно дълго да спусне Дани, се нагласихме и ние 😀

Димчето поема с усмивка надолу.

… Тия девойки така и не отчетоха факта, че сме дошли тук, за да ги мъчим! Усмивки, та усмивки!! Никакво съобразяване с обстоятелствата, значи!

С гледка към южния вход. Виждате ли оранжевия хамак, опънат вляво, в другата галерия? Беше интересно да се знае, че в момента тук катереше една немска група, в чийто състав беше и Маркус Юнг; навярно той е чужденецът, изкатерил най-труден маршрут в България – “Напред” (8с), четири дни преди нашето идване.

Гледка и към северния вход – на стената отсреща се вижда и маршрута, който си бяхме наумили за днес – “Северозапад” (7а+). Много ми пасват маршрутите на това Карлуково, неслучайно постигам личните си рекорди именно тук. “Северозапад” излезе още при втори опит (добре че Сашо нареди примките!), след което даже останаха още сили.

Събра се внушителна българска катерачна група, която се съсредоточи на сектор “Black Metal” и се започна здраво redpoint-ене по едноименния маршрут (8a) – за справка снимката по-долу. Вляво от тях стоеше едно привлекателно 7а, което не бях забелязвал преди. Така и така примките бяха сложени, а и видях две преминавания, реших да пробвам и аз. Гледан, съветван и окуражаван от група приятели долу, аз се захванах с него. Стартира с лесна плоча, която бързо се “вкоравява”, за да даде пасажа на маршрута. Успях някакси да издрапам по миниатюрните хватчици и стигнах до огромна, полуотцепена люспа. Там свършва пасажа, защото в основата си тя се ползва като обратен джоб (хлътващ нагоре). С лек траверс по него надясно се стига до горната й част; там почуках по люспата и заради дълбокия ехтящ звук разбрах откъде идва името на маршрута – „Камертон” :). Нагоре следват натечени форми, бодливи и удобни – там е по-голям шанса да останеш заклещен, не да се изпуснеш! И финал. Слязох замаян и щастлив, с първото ми 7а във флаш стил (с първоначално разучаване на движенията).

Доколкото си спомням, на връщане ни заваля лек дъждец. Не направихме традиционното спиране в кръчмето на Петровяне, вместо това поехме директно към София. Нас със Сашо ни чакаше стягане на багаж, защото утре пък искахме да посетим катерачната среща край Дряновския манастир – с нов сектор, нови маршрути и стари приятели. Така съм доволен, че открих катеренето, още в тоя живот!

ДЯВОЛСКОТО ПРОХОДЧЕ, ШУМЕН

Така и така се бях озовал на гости на съквартиранта (хем му занесох и нов компютър) реших да се разходя и да намеря този вече известен ми катерачен обект. Воден донякъде от напътствия, донякъде от интуиция (и шанс?), успях да го намеря.

Първо влязох в парка, намиращ се срещу завода на Шуменско пиво (Дамянски, не намерих време да мина да ти кажа здрасти, извинявай). Оттам само напред и напред, което в един момент стана “нагоре и нагоре” – по течението на рекичката там.

И ето го мястото – скали с доста предизвикателен релеф, плюс “проходчето” в тях! Става дума за скален венец с височина до около 6 метра, микрокопие на този край Велико Търново или Дряново, например.

Красива и на вид трудна скала, изпъстрена с малки дупчици и остри хватки. Всичко това е скътано сред букова гора… Катерачен мини-рай!

Ето го и трудният сектор! На тази височина са успели да прокарат маршрути с трудност до 7а+ (8+ UIAA), което си е предизвикателство!

Запознаха ме с местен катерач, от който получих доста подробни сведения за маршрутите и покана за ново съвместно посещение. Следващия път към Шумен ще нося не компютър, а еспадрили 🙂

НОВ СЕКТОР НАД КАРЛОВО

Уредих се да ида на скали с един от катерачните ми гурута – Явката Панов (дано не прочете това, че сигурно ще ме скастри…). С него и неговото Кате поехме към Карлово, да изпробваме новонаковани маршрути над града.

Градският пазар в събота. Такива гледки много ми радват окото, особено след дълго стоене в мегаполиса – да речем, че София попада в така категория. Изобилие навред, ухае на свежи плодове и зеленчукове, хората са общителни и положителни. Черпиш, зареждаш се дори без да дадеш и стотинка. Купих си малко червен пипер, все пак – за сувенир.

В едно близко барче ползвах тоалетната им; така добре беше уредена, че не се сдържах да я щракна.

Скоро се събрахме с местна катерачна компания, включваща и Стоянчо Ненов, познайник от катерачната стена в СУ и Боулдърленд. Хванахме пътеката за хижа Хубавец, по пътя надълго се разтягаха катерачни локуми – за кремове за ръце, за маршрути с тежки пасажи…

Стигането до скалите си беше донякъде алпинизъм. Леко прокатерване, клатещи се камънаци по стръмните пътеки, откатервания… Минахме в подножието на алпийски тур, прокаран от Христо Проданов – “Седмиците” (отдолу видях надвес с поредица от тавани); съвсем наскоро дървените му клинове били сменени с железни… Абе екзотика!

И вече сме на самото място! Обичам червенеещ гранит, като този тук.

Загряхме на едно 5с+, много дълъг дюлфер с идеален за хващане ръб. Катерех с Катето, след загрявката се преместихме на намиращия се вляво “Марк”, трудност 6с. Тази категория още ми е проблематична за онсайт преминаване, така че усетих прилив на адреналин – ще го бъде или не? Още в началото нещата се вкоравиха – плоча в лед надвес с незначителни хватки! Получи се, обаче. После ми казаха, че маршрутът е кръстен на кученцето, придружаващо двама от местните катерачи.

Вляво от “Марк” пък Явката и Стоян “работеха” по друг коравичък маршрут, имащ 2 алтернативни старта (и двата се явяват пасажите) – както се оказа, с приблизително еднаква трудност. Десният го минах флаш, под техните напътствия, но паднах по-горе. Левият старт стана от 3-ти, 4-ти опит, но догоре минах чисто.

Казахме си “чао”, щото аз трябваше още същата вечер да си бъда в София. Преди да стигна гарата, си купих много вкусни кокосови изрезки.

ПО БОУЛДЪРИ НАД РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Що е то боулдър-катерене и има ли то почва у нас? Има, дума да няма! Но дали ще се впиша там? В последния момент се присъединих към млада компания надъхани катерачи, тръгнали за камънаците над Кирилова поляна, Рила. Даже по пътя научих, че заради мен и късното ми включване е взета кола в повече; поне се отсрамих с два тройни краш-пада (подложки), с което катерачната екипировка горе-долу се удвои.

У нас почва има, ама при мене още не е хич покълнал тоя тип катерене! Минах загрявката (5-ца) – и дотам! Мъки, мъки по едно 6в, където си изхабих и силиците. Поне разучих мястото и видях опити по едно 8а (респект!). Доста народ имаше околовръст. Категорично това е най-задружния стил катерене, много напомня катеренето в зала.

ВРАЦА, БАЦЕ

Въпреки че хроничният недостиг на време изобщо не позволяваше своеволия като отсъствие от София, дръзнах да сторя. Със Сашката Пенков поехме в посока Враца, за да осъществим няколко мечти. Една от тях беше тур “Хергиани”, когото благоговейно съзерцавахме, след излизането от “Веселия Гринго” тази пролет. После ред идваше на “Чайка”, емблематичен за България алпийски маршрут, предвид дължината му. И накрая, за завършек, бяхме замислили “Органова тръба”, считан навярно за най-красивия алпийски маршрут у нас.

Турът започва с класически за Централна стена винкел от сив варовик, порядъчно обрасъл и тук-таме ронлив. Второ въже вече започва да напомня за характера на чудесната скала по-нагоре. С трето въже човек влиза в магическата приказка, която го държи до пето включително. Когато прочетох в гидовника (който горещо препоръчваме – тук), че пето въже завършва с “акробатично излизане” от огромната, дълга 40-на метра ниша, ми се прииска неистово да го изводя. Сашо с разбиране ми го отстъпи.

Ето какво написа Сашо за тура, веднага щом се върнахме в София: “Ден 1. В 12:30 успяваме да стартираме по Хергиани. Митко дори продължава да си носи гривната от входа в НДК… Малко преди 17:00 сме на върха. Безкрайно красив тур. Тази дупка е направо фантазия…Слизаме по пътеката. Вечерта сме на горещ шоколад в центъра.”

Поначало имах интересно усещане за този сектор – хем близо до пътя, хем обвит в тайнственост. Там има маршрути, чиито категории са взети от надписи на скалата, явно не са катерени от много години (ако изобщо са повтаряни), повечето от тях са премиери на немски алпинисти.

“Ден 2. Тур Чайка, 470 метра. Води се най-дългият тур на Враца. Тръгваме в 9 ч. Мистична мъгла покрива основите на всички скали. След 6.30 ч. катерене, мотане, хапване и фото паузи сме отново на върха. Сериозни ронляци на някои места. Трябва да се отбележи последното, напълно отвесно въже (3-та категория), което всъщност е около 5-та, там нещата не бяха никак розови, големи мърдащи блокове и само два клина в началото… Слизаме по светло по пътеката.
Вечерта пак сме в един бар в центъра на Враца, където дори се засичам с братовчед ми Калин. Той любезно ни кани (благодарим) да нощуваме при него в Монтана, но ние отказваме, утре трябва да сме рано нагоре.”

Въпросното последно въже с мърдащите блокове изводи Сашо. Беше страшничко, ама не можех да не се засмея когато, преди да мине през един от клатещите се блокове (дори го помня леко в надвес аз), той ме погледна със смесени чувства, прекръсти се и продължи!

Краят на маршрута днес не значеше край на приключението. После трябваше да открием продължение към пътеката, по която щяхме да си слезем обратно. В подобна ситуация се бяхме оказали тази пролет, когато изкачихме “Средец” – после си имахме едни стабилни 2-3 въжета след тура, с пасажи докъм 4-та категория.

Бяхме са поизхабили вече, ама кога пак щяхме да се организираме за такова ходене? Решихме мъдрото утро да реши вместо нас, пихме пак топъл шоколад в центъра и финиширахме в палатката. Тъй като бях забравил да взема маратонки за слизанията след туровете, Сашо ми услужи с негови. Но тъй като носи два номера по-малки обувки, из центъра си ги носех като чехли. Преди заведението с шоколада, все пак, ги нахлузвах с пъшкане.

И дойде време за Арнолд. На мен третия ден хич не ми беше катерачно настроението. Ама воден от Сашовия ентусиазъм, не вървеше да се опъвам. Eто как нещата протекоха през неговия поглед:

“Ден 3. Тур Органова тръба /Пътя на Арнолд/ . Тръгваме рано, но по тура сме около 10 ч.. Движим се бавно – най-топлия ден е и най-трудния маршрут.Успяваме да минем чисто, наистина здрава и вдъхновяваща скала. Изключително разнообразно и въздушно катерене. Слизаме на рапели и по пътеката над Веслец – обратно при колата. Събираме палатката, чувалите и към София.”

Що се отнася до моята оценка, този ден се движех наистина крачка за крачка. Не ми се мислеше за пълен успех, бях се концентрирал върху това да минаваме въже по въже, а когато аз водех – дори осигуровка по осигуровка. Тъй като се бяхме поскапали, настана и пазарлък за петото въже, ама беше мой ред – тъй че волю-неволю минах напред. Сашо ме спечели с предложението да го разделим на две, ако реша.

Винкел с цепка, предлагащ възможности човек да заклещва тяло в него. Какво облекчение, че днес катерехме само с една раница! На “Хергиани” се случваше водещия да смъква своята в движение, за да я прикрепя за седалката. Хватка по хватка, осигуровка по осигуровка, излязох от винкела надясно. През едни мърдащи блокове (към 500 кила общо) продължих към площадката – малка ниша с натекли форми в нея. Пътьом видях заклещен френд (на Албенка, тя ми беше разказвала), но не успях да го извадя. Честно казано, не се надявах много на Сашо, щото той не е строител; обаче той ме опроверга със замах – ръчна два-три пъти с клиновадача и измъкна френда!

Така приключихме с лятното катерене за 2015-та. Наред са котките и сечивата 🙂