За пореден път бих искал да благодаря на моята туристка Ели за чудните снимки, благодарение на които разказите ми оживяват и стават къде-къде по-четивни!
От няколко месеца си говорим за това изкачване, а ето че дойде и време то да се случи! Веднъж вече го бяхме отлагали, заради огромното количество новонавалял сняг и лоши условия. Този път прогнозата се подобряваше с всеки изминал ден, така че вече нямаше за какво да чакаме! Тръгнахме в петък след работа от София. Бързо се изнесохме към Банско, паркирахме на Шилигарника в близост до няколко скиорски мотокаравани (едното си беше автобусо-каравана!) и обухме високите обувки.
При капанчето на завоя за Бъндерица следите поемаха смело вляво, направо през поляната, така че ние ги последвахме. Повечето бях от ски и за моя тревога постоянно се деляха, така че се чудех дали в един момент няма да започнем да затъваме… А от трима ни само двама бяхме със снегоходки. За щастие пътеката в един момент се оформи стабилна, така че и ние дадохме своя принос в трамбоването ѝ. С бързо темпо стигнахме до хижата към 23:00 часа, за час и половина. Хижарят се показа и ни указа стаята; беше ни приготвил малка стаичка само за нас (№13), напалихме добре заредената печка и го ударихме на приготовления.
Легнахме към полунощ, събудихме се към 5:15. Стегнахме раниците и тъй като столовата отваря в 7:00, направо излязохме навън. Включих GPS-а, за да намеря в тъмното началото на пътеката; това стана лесно – следи водеха по нея, а в основата им стоеше забит в снега чифт снегоходки. Поехме по заснеженото ръбче, а край нас се ширнаха още спящи бели поля. Нищо общо с миналата зима! Тогава до Джамджиевия ръб стигнахме по затревения сух склон, беше си лятно изкачване през януари!
Поглед надолу, към хижата и Бърдеришкия циркус…
Поглед напред и нагоре, към по-стръмната половина от пътеката ни и началото на ръба. Тук някъде се обвързахме, за да пресечем спонтанни бобслей-изпълнения…
Респектиращата Голяма Тодорка (2746 м)! За дългите стръмни кулоари – някои от тях преодоляващи по-голяма височина и от най-високите ни алпийски стени се твърди, че навярно са по-трудни от Кулоара на Северната стена на вр. Вихрен.
Пристигнахме до възпоменателната плоча, маркираща началото на катеренето. На същото място пристига и маршрут, идващ от Малкия казан, осигурен с метално въже.
Започнахме лекото приятно катерене, моите двама спътници ме последваха уверено. Преди да подновим ходенето траверсирахме ръба откъм Казаните, което не беше съвсем лесно; но и там никой не се огъна и минахме гладко!
Поглед назад, към последните пасажи катерене.
Тук вече обективът на Ели гледа напред!
Над могъщата гърбина на Голяма Тодорка (как звучи само…) слънцето огрява знаков пирински траверс – този на Стражите! Изшилените му жандарми не задържат много сняг по стръмните си страни…
Катеренето и балансовото ходене по тънки сектори на ръба се смениха с ходене. И Ели, и Арно ходеха добре, макар и не много бързо. Особено ме зарадва Арно, който между подсичане и минаване по самия ръб избираше ръба! Очевидно не му беше лесно, но пък така се трупат умения, това е себепреодоляването и личностния градеж!
На около час преди върха срещнахме слизащия отгоре Митко Колешев, също с двама туристи. Споделих му моя план да сляза през Хвойнати връх; той се изказа скептично, предвид скоростта на групата ни. От тогава започнах да обмислям и втори вариант – слизане обратно по ръба, като него. Времето щеше да покаже…
На върха! Аз и Арно на фона на ослепителната пиринска панорама.
Карстовото било, отвеждащо на север. Ясно се виждат Кончето, връх Баюви дупки…
Ели е най-печеливша от трима ни! Не стига, че за първи път се качва на Вихрен, не стига че го прави зимата, ами и по Джамджиев ръб!
Слизането от върха през Казаните, към х. Бъндерица. Нито една следа не се мяркаше долу! Сякаш гледах друга планина. Навярно до десет дни тези девствени склонове ще бъдат нашарени от кривите на извънпистовите скиори.
Ето го и нашият старт-финал: хижа Вихрен. На върха пристигнахме в 13:45. Започнах да смятам и изчислих, че със слизане през Хвойнати връх ще се върнем на хижата навярно в 20:00, а обратно по ръба – към 18:30. Отделно, малко ме притесняваше слизане по познато място, но с много повече сняг. Затова реших да играем на сигурно.
Кратка почивка… И пак надолу. Какви щастливци са тези, които се изкачват със скоростта, с която ние слизаме!
Показно! Завоевателите на върхове размахват пикел (в случая – сечиво) решително и триумфиращо! Ели направи тренировка 🙂
Вече сме доста ниско. Тук обективът гледа назад, към изхода от тур “Кулоара”. Фактически вече сме подминали пропастите на Северната стена и сме близо до финалния пасаж катерене.
Започнахме и с откатерването назад, този път траверсирах от юг, където теренът е по-лесен. Въпреки това, в един момент реших да съкратим катеренето и пуснахме рапел, за да подсечем с ходене последните скални зъбери.
Дотук добре със спускането…
Тук вече водачът се е увлякъл в подаването на въже… И Арно прави пандюл надясно! Като резултат имаме само усмивки, все пак.
Откатерваме и траверсираме с лице към склона до скалата с плочата. Ели все така преливаше от щастие след успешното изкачване, но си позволих да ѝ направя забележка – не бива това да води до отпускане и неоценяване на моментните опасности! Има защо болшинството от нещастията да стават именно на слизане…
При плочата хапнахме малко сладко и започнахме финалното спускане – само ходене, чак до хижата. Умората може да изиграе много лоша шега на алпийски терен. Заради нея много залитания се превръщат в падания, а по стръмнини и отвеси паданията могат да имат драматични последствия! Запазих въжето помежду ни дори и тук, на два пъти днес трябваше да го удържам опънато…
На хижата беше топло и уютно. В столовата с радост съгледах приятели, приготвили се за качване на ръба утре сутрин – всеки с по двама туристи, като мен и Митко Колешев днес. Проверихме прогнозата, за техен късмет времето продължаваше да се оправя!
Хапнахме по супичка, максимално намалихме и личните хранителни припаси, за да не тежат надолу. Умората си казваше думата и до колата стигнахме за 1:15, при положение че се бяхме качили за час и половина! Противно на очакванията, вътре не ми се доспа много, пътят премина както на идване – в разговори на разностранни теми.
Прибрахме се след полунощ, Арно беше така добър да ни достави по домовете. Донесе ми много удовлетворение факта, че и аз бях успял да им доставя така търсени усещания днес, на него и Ели!