В слънчевата събота на последния уикенд се изкачихме с първите ентусиасти по виа-фератата, разположена срещу хижа Мальовица.

Почти до последния момент се чувствах особено разколебан за това изкачване, тъй като няколко дни по-рано през долината беше преминал снежен фронт. Вече обмислях вариант да променя програмата, за да мога все пак да предложа нещо на вече записаните. Уеб-камерата на хижата в момента не работи, така че звъннах на хижаря Пламен, за доизясняване на „щетите“. Той обаче ме окрили с новината, че обстановката не е хич дори лавиноопасна и така спаси плановете ни.

Петък вечер приключих работа по-късно от очакваното, така че доста окъснях и с приготвянето на екипировката за пътуването.

Легнах си доста след полунощ, но не бях особено разтревожен за ранното си ставане (бях нагласил аларма за 5:00). Поначало съм си доста поспалив, обаче има два типа ситуации, при които риска от успиване остава необичайно слаб: когато ми предстои да водя туристи или в случай на съдбовно изкачване (алпинистки изпълнения, чужди планини и т. н.).

И наистина, сутринта всичко мина гладко. Бях на автогара Юг навреме, което ме спаси, защото шофьорът се оказа педант, способен да засрами и швейцарските си колеги: в 6:58 затвори вратата на буса, в 6:59 си съблече якето и пусна радио „Хоризонт“. Щом по него оповестиха 7:00, той запали и потегли. И пак, с очевидна отработеност, на излизане от автогарата забави и погледна вляво, където една препускаща туристка му махаше енергично – като на кораб, минаващ покрай сал на корабокрушенци.

В Самоков се запасих със закуски, които скришом хапнах в буса за Мальовица. При ЦПШ шофьорът ми даде телефона си, за да му звънна ако слизам обратно към Самоков същия ден – иначе нямало и да се качва, че много празни курсове му се събрали в последно време… Моите хора още пътуваха насам, така че се отбих през близката чайна.

Там се запознах с Люси (на долната снимка е със сив полар, вляво от синеещата се Ели), извадих купищата обща екипировка. Скоро се събрахме, снимахме се (да сравним бройката с тази накрая) и потеглихме.

Преди via-ferrata си имахме via-aqua… Слънцето беше отприщило кристален поток, който заливаше на места пътеката.

Мальовица облече зимната си премяна. Тези чукари ми приличат на релефни мускули – хем покрити с нещо (в случая – сняг), хем се виждат идеално!

Люси и хижовия котарак – някои се сгряват с чай, други просто се греят! В хижата разпределихме инвентара, всеки си утоли жаждата (мен ме гонеше нещо на газирано…) и се застягахме за път.

Хижата е на заден фон, а на преден – клека. Помахване към обектива, малко преди пак да почне лазенето по пътеката под клека. Пробвахме със заобикаляне… И не се получи много по-добре. Пак хубаво, че по фератата една група вече излизаше, бяха с два часа преди нас. И хубавото беше точно това, че те бяха отнесли преди нас борбата с клека, натежал от сняг!

В подножието на първите метални скоби спряхме. Там се извършиха последните приготовления, аз извадих въжето. Зад нас дойде още една група, така че скоро се изнесохме нагоре, за да не бавим и тях. Люси прави първи крачки нагоре и грее от щастие. По това време вече водех въжето нагоре, ама ако я бях видял как ползва скобите… Притесненията доста щяха да ме сгреят! Едно подхлъзване – и блокирания вътре крак можеше да „аварира“.

Седя си в седалката и изчаквам Ели и Зори (моите другарки по свръзка) да напреднат. Люси, разбира се, документира. Носи си и малко сняг върху раницата, че при катерене се ожаднява…

Пасаж! Ели напъва мишци при този траверс надясно. На пръв поглед изглежда, че ме е метнала на раницата си… Ама и без мен й беше достатъчно интересно.

На сянка можеха да се видят и такива красоти. На слънце беше съвсем различно – шуртеше вода и се ронеха късчета лед. Няколко по-големи висулки на припек притесняваха, но си останаха по местата.

Въпреки че този ден остана ярък докрай, ние през цялото време се катерехме на сянка. Тук слънчеви лъчи се оплитат в косите на Люси, но кратко траеше тази игра… Скоро слънцето продължи хода си и светликът му пак се качи над нас.

Още няма уморени катерачи, така че бодрото настроение владее всички. Ели дори е кривнала каската „на уволнение“!

Мноого хубава снимка на Мальовица се е получила тук. Наистина, от липса на гледки не можехме да се оплачем. При толкова слънчеви баири наоколо катеренето на сянка ни понасяше сравнително добре.

Честно казано, по този участък от фератата не бях минавал. Разчитах на това, че щом вече бях проверил трудния вариант, то лесният нямаше да ни създаде особени грижи. Особени – не, но „известни“ създаде! Пред нас се възправи вертикален пасаж, около 20-на метра висок. Макар и със сетни усилия, бицепсите ни изведоха догоре.

Колко хубаво стана, че колегата Тимур се присъедини – ей-така, просто за разходката. Той „затваряше“ групата ни отзад; там вдъхваше кураж на последните.

Едва малко преди върха ни настигна задната група – трета за деня тук. Излиза, че общо 20-на души бяхме избрали да се качим по виа-фератата днес. На последното място, където осигурявах шестимата си спътници, другата група мина „на пряко“ през клека вдясно. Скоро бяхме на върха – красив залез, снимки, смях и шеги… Люси и Миленка ги илюстрират. Пък мене отвътре нещо ме стискаше и ми казваше лудешки да бързам! Слизането нощем исках да си го спестим.

Оттук извиках, за да поръчам 7 лещи-горещи в хижата! Пламен явно ме е чул, защото долу къкреха и леща, и бобец! На заден план се задава и Ивчо, който ни настига.

Тази вечер седяхме край маса, на една ръка разстояние от горещата печка. В разговорите ни звънтеше смях, в чая имаше ром (или коняк?), а непознатите наоколо се усмихваха. Идилия!

Ако, живот и здраве, доживея осемдесет, тази снимка трябва да намери място над камината ми! Усещам, че тя е парченце от пъзела на бъдещето (*^_^*)