Тъй като винаги имам желаещи за по-алпийски неща, реших да хванем за последно зимна планина. И така, упътихме се към Злия зъб в Рила. За мой късмет, имаше достатъчно текуща информация за положението там, така че беше напълно ясно какво ще заварим – много сняг, относително топло време и малко слънце. С други думи – пролет във въздуха, зима по земята.

Миналата година го купих този син експедиционен сак. Не знам дали някога ще го употребя по предназначение (да се клатушка на гърба на як в Непал, да се друса в УАЗ-ка в Киргизстан…), но вече се е изплатил, щото бая екипировка видя последната зима!

Ели пак ни оказа удоволствието да бъде дама на групата, тук позира с ново попълнение – Пламен, който за първи път се присъедини за наше алпийско събитие.

Пауза с кафенце в Самоков. Ели се крие зад кадър, защото пуши! Но няма проблем, ние си я подлагаме на систематичен тормоз заради цигарите…

От ляво на дясно – Пламен, Арно, Христо и Спас. Ицето е колега планински водач, с неговото присъединяване окончателно добих нагласата за предстоящо много весело пътуване.

На хижа Мальовица хапнахме по супичка и „захапахме“ баира. Зад нас напредваха облаци, които в един момент не издържаха и „заплакаха“. В приятна изненада установих, че за първи път виждам как вали сняг отстрани – тези своеобразни завеси са по-светли от дъждовните. Тук долу едно кратко видео показва какво ни беше, насред нагорнище в снеговалеж:

Избираме да минем по тясното ниско било, отвеждащо от подножието на Камилата до БАК. Първоначалната стръмнина се оказа лесно преодолима. Аз минах първи, пъхтейки под поне 25-килограмовата си раница.

Трябваше още в началото да сгрея, че раница за зимен бивак, плюс катерачен инвентар си е фактор за отчитане! Не е като да ходиш от Горната земя до Скакавица…

Тук започваме финалното изкачване към заслона. Мъглите започнаха да се отдръпват…

… А слънцето да настъпва, както вероятно си е помислил и развеселения Пацо тук!

Какво е това…

Местен жител!

Първи гледки към Злия зъб. Скалите в долната му лява част бях избрал за наш тренировъчен полигон този следобед.

С пристигането замислен отбелязах факта, че имаме не сняг за разчистване, а заслон за откопаване.

Почнахме на смени с двете си лопати, но аз скоро „дезертирах“, за да подготвя установка за тренировките ни.

Чук-чук, прави Спас, може ли да влезем? Заповядайте, ама първо си изкопайте снегът, натрупан отвътре! Предвид невъзможността да го направим, влязохме…

Оттук!

На близка скала се показаха кози, хрупащи зеленко, което отдръпващият се априлски сняг им беше предоставил.

Аз промених плановете си и заслизах обратно надолу, за да избера друго място за установка – подножието на Злия зъб ми се видя далеко. След солидното снегопочистване щеше да ни остане малко време за тренировки.

Групата почива след здравото копане. Иманярската радост отстъпва на нашата, според мен. Едно е да копаеш и да намериш нещо ценно (пари), друго е да копаеш и да си намериш място за спане (комфортно оцеляване)!

Тук вече сме се понанесли, станцията за топене на сняг е устроена. Най-чистият сняг се беше паднал точно под примуса, така че изгребвах много внимателно, докато правех вода.

И тъй, малко преди залез слънце успяхме да се вържем на въже. Пуснах 7-8 метрова установка, малко под ез. Бисквитката. Ели мина първа, като същински пилот-изпитател; мястото се оказа особено благодатно за сухи тренировки. От една площадка човек може да избере между три маршрута – плоча, винкел и трудна плоча с ръб и надвесен старт.

Слънцето залязва, но ентусиазмът – не!

Арно изпробва и винкела, и плочата.

След качването си Пацо слезе екзалтиран! Зимното катерене очевидно си спечели още един последовател, вече чакаме ледовете на 2016-та!

Върнахме се в нашата уютна дупка в снега, хапнахме, послушахме музика и се посмяхме преди лягане. Това със сплотените групи крие опасност – в края на пътуването човек го болят не краката, а стомаха!

Събудихме се сравнително навреме, пийнахме чай и похапнахме. Напуснахме заслона на две групи – първата я водеше Ицо (с Арно и Спас), аз останах с Пацо и Ели. В основата на изкачването двете групи се обвързахме (френска свръзка по тройки), нашата мина напред. Не че имаше какво да се обърка, но пътят напред беше трасиран от полузарити следи – Момчи Дамянов, старши инструктор на кандидат планински водачи в АПХ, беше минал оттук миналия уикенд… Което си е бонус. На него дължа и няколко ценни снимки от билото, с които беше лесно да се прецени обстановката горе.

Стигнахме до седловината между Орловец и Злия зъб. Там отпуснахме малко сърца и оставихме пушачите да се насладят на момента… Поехме след това към южния ръб на Зъба, стъпвайки внимателно по ръба на шеметния Син улей.

И ето ни на площадката преди ръба. Изведох въжето по гола скала, която в сенките си на места криеше малки петна лед.

Групата, един по един, идва при мен.

Отличници! Никой не увисна на въжето, всички мъжки се изкатерихме, с по един пикел (или ледено сечиво) в ръце.

Кадър от върха, където много не ми се застояваше, предвид липсата на осигуровки и идеалните условия за хлъзване в посока стометрова бездна на юг.

Хайде по обратния път! Тук спускам Пацо.

Панорама към долината на Рилския манастир. Самият той едвам се вижда, скрит в синевата.

Орловец, който предпочетох да не качваме, предвид южното изложение на снежния склон, откъдето минава подхода за върха.

Горната снимка е правена от Момчи Дамянов, а долната – от нашата група. Отива си зимата и това е…

На слизане към Злия прелез, въпреки мекия сняг, опитахме самозадържане и задържане на паднал, при движение в свръзка… Падна търкаляне 🙂

От прелеза походихме малко по склона на вр. Ловница, за да ни се открие гледка към стената на Злия зъб – само оттам човек разбира на какъв връх се е качил.

На слизане подминахме хижа Мальовица, защото вече бяхме оформили план за гощаването след планината – механа „Последен грош“ в близкото с. Мала църква.

Снимката не предава добре атмосферата на това чудесно място. И обслужването, и ястията, и цените… Абе има защо да е намерила място в „100-те национални кръчми“.

Толкова със зимните прояви! Прибираме котките и вадим еспадрилите вече 🙂