Пролетта разцъфна и дойде време за нов поход към х. Козя стена! Бях любопитен да видя колко е останало от зимния сняг по билото, така че не му мислих много, когато Танчето ми предложи да водя един от лъчите нагоре.

Ето я стартовата ни точка… Селото се намира 20 км западно от Карлово, като лятото е обградено от синеещи се лавандулови полета.

Ето и местни обитатели… Скоро пред очите им се разигра спектакъл, който не се вижда всеки ден тъдява.

На центъра започнаха да спират коли с чуждоземски регистрации (нашите) – Бургас, София, Петрич…

И шествието почна. Отбелязах личен рекорд – поех с 36 души нагоре!

Ето го и видео-доказателството 🙂

Средата на април е, така че сеитбата на картофи течеше на пълни обороти.

Още един местен жител, който ни наблюдаваше с подобаващо любопитство.

Жоро, нашия щъкащ навсякъде фотограф, тук сам позира за снимка.

Пролетта си проправя път към билото – кафявата премяна полека отстъпва на яркозелените петна от събудили се вече дървета.

Дотук за МПС-та! Влизаме в Национален парк “Централен Балкан”…

… И сядаме да хапнем край инфо-табелите му.

Плахи туристи, брей! Сложна е работата на водача – сочи пътя, крие ги от папараци…

След като хапнахме, част от бургаската група избърза напред – те си имаха също GPS, а искаха и до х. Ехо да направят кръгче. Днес се движихме бързо, защото прогнозата вещаеше дъжд, а беше по-добре да му се радваме зад прозорците на хижата…

Още петънца пролет.

Червени горски мравки са се разшетали. Позачетох се за мравките изобщо и някои факти много ме заинтригуваха. Мравките живеят в съобщества, наброяващи от 10 индивида до няколкостотин милиона индивида. Те еволюират като самостоятелен вид от осите преди 100-130 млн. години. Термитите пък нямат нищо общо с мравките, а са сродни с хлебарките. Събират си храна, но също я и отглеждат – листни въшки (заради сладкия сок, който отделят ) и различни видове гъби.

Паяче, ярко бижу насред листака.

Вход на пещера, видимо изкуствено прокопана…

… И естествено наводнена.

Наближаваме хижата, този джип го доказа! Преди него подминахме високопроходим мотоциклет, само привидно захвърлен да ръждясва.

Последни метри денивелация до горе.

Поглед на запад, към Юмрука (1819 м, най-близкия, черно-бял) и вр. Вежен (2198 м, отдалечения бял връх).

Ели щастлива е приседнала на терасата с биричка. Незнайно защо, скоро край нея се валяха няколко празни такива, а в кухнята оповестиха че количествата са изчерпани…

С празни раници отидохме до паркирания по-долу джип, за да донесем последните количества слабо-огнени напитки, плюс бутилка газ за кухнята.

Тези следи показаха, че хората няма да са сами на хижата – имахме си компания от три кучета, плюс хижарското коте.

Наместихме се всички в голямата топла столова и вечерта продължи по програма. Съобразно надслова на похода, започнахме игри, свързани с литературата. Бяхме разделени на четири групи, на нас се падна да измислим текст с предварително подбрани (и нямащи много връзка помежду си) думи.

Четене на резултатите от литературния ни уъркшоп.

Малката ни туристка прочете моя личен фаворит – история за бръмбар, който при избухването на една ябълка се оказал много оцапан…

Като добре организирана група, дадохме и заявка за мекици.

Обща снимка на сутринта, преди тръгване. Пояснение: с червено съм оградил Иван, един от хижарите; тежките условия на хижата очевидно му се отразяват зле, съдейки по изражението. Апелирам всички да продължаваме да ходим и помагаме, за да му върнем вътрешния мир!  😀

Нашата група бавно се изнася към 10:15 сутринта. Дори и разделена на две, тя пак представлява две големи групи!

Ето какво ни посрещна вчера…

… Ето какво изпращаме днес!

На раздела, където се разделят билната и подсичащата маркировка. Издавам тайна: тук някъде сме намирали много еделвайси…

Чудна работа – някои хора се забавляват и на топло…

… И на студено. Може би истината не се крие само в изчезващата бира!

Подсичащата пътека минава през снежно поле, под което има стръмна гора. Заобикаляме над него, през хвойната, за да не вземе някой да се хлъзне и да полети към дърветата!

Скоро се отклонихме от пътеката за Беклемето и започнахме да слизаме на юг, в посока резерват Чамджа. Ягоди и минзухари отново връщат пролетната атмосфера.

“Каквооо, почти свършихме с ходенето за този уикенд ли?!” Ами…

Арката на свободата (стояща на проход Беклемето) се виждаше, далеко на изток.

Въпреки че щяхме да минем близо до стогодишни черни борове (Чамджа), по пътя си имахме и по-възрастни дървета, стари букове.

По обед слънцето се върна. Спряхме за обяд на полянка.

Тук вече сме сред черните борове, на границата с резервата. Най-малкият ни турист вече се е поуморил. Вчера го подкрепяха с мисли за бобената чорба на хижата, днес в действие влязоха обещанията за сладолед в селото!

Урааа, свърши!

Започнах да свиквам много с тази хижа… В очите ми тя взе да изглежда като бял минзухар сред лилави събратчета – хем същата, хем специална!