Eто че прогнозата обеща един хубав ден на Витоша, между гръмотевиците и пороите, така че реших да се възползвам. От известно време ми се въртеше в главата един проектомаршрут, който много желаех да проверя. Винаги, когато съм заставал на връх Камен дел (1862 м), съм се чудел какво ли е да се качи човек на него, идвайки откъм стръмната му северна страна. Тези склонове са покрити с едрите камъни на една от прочутите витошки каменни реки.

Имах си и компания – Лъчо, приятел алпинист и Билянка, приключенец по душа. От един неин разказ на нощен автостоп из Албания ми настръхна косата навремето! Като габарити изглеждат несъизмерими, но по екстремизъм се конкурират доста оспорвано.

Оставихме колата при междинна лифт-станиция Бай Кръстьо, метнахме раниците (аз моята, а Лъчо – тази на Били) и закрачихме. Планираният маршрут трябваше да ни отведе в посока х. Камен дел, като доста преди нея щяхме да свием нагоре, по една от каменните реки, „течащи“ надолу от връх Камен дел. По пътя пресякохме няколко от GPS-линиите, които бях набелязал в Google Earth, няколко дни по-рано.

С Лъчо не се бяхме виждали скоро, така че се отприщи приказка. Той ми заразказва за участието си в една руска експедиция по северния ръб на вр. Кан Тенгри, за бъдещите си алпийски планове. Билянка, както винаги, се грижеше за доброто настроение в групата – познавам малко хора като нея, които да провокират толкова много шеги и сами да им се радват. Така неусетно стигнахме и до заслон Кикиш.

Мястото представяше истинска пролетна идилия – потънало в свежа зеленина, с жив ручей, пълнещ кристално чисто езерце със стени от зидан камък. Цъфналите цветя, дърветата и птичите песни завършваха тази картина, превръщайки я в един от най-хубавите ми спомени за тази пролет.

Заслонът тъжно контрастираше с идилията около себе си, намерихме го изоставен. Навремето, когато с приятели за първи път опитахме изкачване по каменна река, пристигнахме тук и хапнахме копривена чорбица, наред с много други туристи, отмарящи в сянката на уютното място. Мястото все още може да се оправи с бърз и евтин ремонт, според мен. Не само че покривът изглежда здрав, ами и голяма част от интериора си е запазен, едно почистване му трябва.

Продължихме напред, а аз вече често поглеждах GPS-а, за да не подминем набелязаната линия за изкачване. На едно много симпатично място се показа така желания „каменен поток“, сложихме каски и заподскачахме по камъните.

Билянка ситни по камъчета зад нас. С тая жълта блузка и оранжева каска много ми прилича на Lego-човече!

Артефакт! Това трябва да е ръждясала част от седалков лифт, която кой знае как се е озовала тук… Съмнявам се вятърът да я е довял от стария лифт, който навремето стигаше до Копитото.

Малка загрявка, почнахме с прекатерванията. Идеята ми за това ходене е да включва изкачване по малки и покатерване по големи камъни нагоре, изискващи усет за баланс и елементарна катерачна техника. Веднъж щом се озовем на върха, почиваме и слизаме по пътеки обратно.

На една от почивките отправихме поглед на север. София беше полускрита от изпарения, а Балканът неясно синееше. В дните с хубав вятър всичко това е изметено нанякъде и по чистота панорамите напомнят кристално ясен зимен изглед.

Зад нас над дърветата се е показало едно скално билце, за наличието на което не предполагах, по начало. Лъчо предложи да минем оттам – и така програмата се сдоби с „гвоздей“!

Беше изключително приятно, леко въздушно и красиво преминаване. За капак имахме и този макет на Караджовия камък от Родопите!

Малко преди да се озовем на последния каменист терен, трябваше да преминем през този дървесно-хвойнов участък.

 

Последни, лесно разрешими боулдър-проблеми…

И късо финално изкатерване, буквално на три минути под върха! Днес Лъчо предпочете на катери необвързан, предвид ниската трудност на терена. Билянка я хващах с траверсно въже, чийто край служеше и за гръдна обвръзка. Все пак, при преминаване с група ще ползваме катерачни седалки и ще разчитам на междинни точки за осигуряване.

Връх Камен дел е сравнително нисък за Витоша(1862 м), но от Западна София изпъква, благодарение на стръмните северни, окаменени склонове. На него си намерихме и компания – една енергична планинарка, която тренираше усилено като спортист, без да такъв (или просто скромно го скри от нас). Хапнахме заедно и започнахме да се приготвяме за слизане. Тя запраши напред и повече не я видяхме. Лъчо се изненада почти приятно като научи, че през целия път е мъкнал кофичка кисело мляко! Ама ни се услади, разбира се.

Надолу, в посока хижа Бор, с променлив успех заобикаляхме поточето, отвеждащо топящия се сняг надолу. В един момент избрах да си спестим един дълъг завой, което никак не ни спести джапане по нова наводнена пътека, обаче. Пукаше ни само в началото, де.

След едно слизане, което ни се стори доста дъъълго, се върнахме при колата. Учудващо, но точно в края на ходенето Билянчето крачи най-чевръсто. Разбулвам мистерията – тя е очарована от следващата ни дестинация – сладкарница „Романс“ в Симеоново. Бисквитеното чудовище от улица „Сезам“ е аматьор, в сравнение с нашия малък Захарен звяр!

По пътеката назад си говорихме за една нова инициатива на Лъчо. Докато бил в базовия лагер на вр. Мустаг Ата (7546 м) в Китай, се запознал с мениджър в австрийската компания Austria Alpin (познати доскоро като Stubai). Тогава приел предложението да стане техен дистрибутор в България. После с интерес прелистих сайта на фирмата, както и неговия онлайн магазин.

Натоварихме се, с готовност да слезем по инерция докъдето може, защото горивото беше доста намаляло. В сладкарницата преживяхме чувства от най-разнообразно естество – аз се уплаших от размера на еклеровия си десерт, Лъчо беше огорчен от липсата на бира (това го крепеше надолу, а сега тъжен трябваше да смуче дълго кафе), докато сияещата Били нагъваше козуначена торта.

За да възстановим баланса в този край на Вселената, минахме за „Бис!“ в едно хубаво кръчме наблизо (на площадчето до автобусната спирка), където отраканата сервитьорка ни удави в наливна бира, гарнирана с картофки с копър. От един момент насетне, животът стана поносим.

Връщаме се в София, Лъчо ни достави на желаните места. Аз „катапултирах“ в Борисова градина, за да се присъединя към едно събиране. Така и не го склонихме да платим гориво, запазих си правото да черпя бири след следващото ходене. Нямам търпение да повторим този маршрут!