Планинско бягане – Люляци, Габрово / Trail running – Gabrovo, Bulgaria

В началото на ноември един приятел от Габрово ме заведе да побягаме на любимо място, недалеко от града – местността Люляците. Идеята много ми допадна заради мястото и дългосрочните планове, които кроя по отношение на планинското бягане. Но нека започнем с малки стъпки =)

I the beginning of November a friend from Gabrovo, Bulgaria took me with his car to a favourite place of me, not far away from the town – a place called Lyulyatsi (The Lilac-shrubs). I loved the idea because of the place and my plans for trail running. But let us start with small steps =)

Обичайната ни спирка напът за Люляци – стара чешма край пътя, с вкусна студена вода.
Our ordinary stop on the way to The Lilac-shrubs – an old fountain, providing cold and delicious water.

На старта се срещнахме с ловна дружинка, та беше необходимо да им кажем да не стрелят по всичко, което се движи 🙂 В издутата си малка раница бях сложил GPS, фотоапарат, вода, дреха… На шега питаха какво има вътре. Няма ракия, отговори бързо и сериозно моя човек!

On our start we met a group of hunters, so it was necessary to tell them not to shoot on everything that moves 🙂 In my stuffed little backpack I’ve put a GPS, camera, bottle of water, a cloth… One of them jokingly asked what is inside. No brandy, respond quickly and seriously my friend!

Местните туристи (както винаги, на гастрономически тур) – на тях не им беше точно до бягане…
The local tourists (as always, on a culinary tour) – they weren’t exactly in a mood for running…

Започнахме полека, после често спирахме за почивки. Възползвах се от тях, за да правя снимки и кратки видеа. Постоянно се сещахме за моменти от книгата „Родени да тичат“ на Крис Макдъгъл. Направихме по-дълга почивка на една импровизирана пейка, близо до най-високата точка от днешния преход. Зад нас мина джип, боботейки, натоварен с ловни кучета. Скоро го последвахме и стигнахме до скална тераса и панорама на юг, към главното било на Балкана. Ние стояхме фактически е началото на Люляците, само че пътеката из местността не е твърде подходяща за тичане – нужно е човек постоянно да се навежда, за да избягва клони, бъркащи в очи, уши, нос и гърло… Експерти в това, макар и без медицинска диплома 🙂

We started slowly, often stopping for brakes. I used them to make photos and short videos. All the time we get in our minds episodes from Chris McDougall’s book „Born to Run“ – it was so fitting the moment! We made a longer brake on an improvised bench, close to the highest point for today. Behind us passed a growling jeep, loaded with hunting dogs. Soon we followed them, until we reached a rocky terrace, giving a panoramic view to South, to the main chain of Bolkan mountains. We stood on the place, from where begins The Lilac-shrubs. However, the place didn’t offer great running trail – while being on it, you need to bow down all the time, to avoid branches that try to rummage in your eyes, ears, nose and throat… They’re experts in that, even without a diploma from Faculty of Medicine 🙂

Това е началото на Люляците – скален масив с корона от тънки дръвчета, които напролет покриват чукарите с нежна обвивка от уханни цветове… Ама какво се превъзнасям аз, като вече няколко години подред пропускам цъфтежа!
That’s the beginning of The Lilac-shrubs – a rock massif with a crown of tiny trees. Every spring those trees give the rocks a fluffy covering on redolent blossoms… Well, I shouldn’t speak like this because I go late for the flowering the last few years in a row!

Последни моменти на припек, преди да се спуснем, тичайки, в горичката под масива.
Last moments for sun baths, before to head down, running, through the forest under the massif.

Някъде под скалната ни тераса някой шумолеше. Надвесих се и видях един възрастен ловец, седнал там. Напред по предстоящия маршрут, се виждаше по-млад ловец, застанал на открито. Като се надявахме, че са чували поговорката „Не всичко, което лети, се яде!“, полетяхме по пътеката надолу.

Somewhere under the rocky terrace someone was rustling. I bent and saw an old hunter, sitting. In front of us, close to our trail, we saw a young man, standing. Hoping that both of them know the proverb „Not everything that flies is good to be eaten!“, we flew on our trail down.

Зад дърветата, на горския път, се вижда автомобила на въоръжената ни компания 🙂
Behind the trees, on a forest road can be seen the car of our armed company 🙂

Благополучно се разминахме с ловците, приключихме със спускането и отново поехме нагоре. Разминахме се с няколко малки групи възрастни туристи по пътя, идващи от спа-хотела наблизо. Хората се радваха да виждат млади спортисти, отнесохме си доста поздрави.

We safely blew over the hunters, finished with the descending and started to move up again. After, we met a few parties of elder tourists, coming from the close spa-hotel. The people were happy to see young sportsmen around, we get many praises.

Кадри от почивка по време на изкачването.
Shots during a brake while moving up.

Детска площадка преди спа-хотела…
Children’s playground, before to reach the hotel…

… А ето го и него, прокрадващ се иззад дърветата пред нас.
… And the spa-hotel itself, sneaking in, behind the trees in front of us.

Заобиколихме сградата и по горски път се върнахме до импровизираната пейка, където почивахме по-рано днес. Там вече ни чакаше награда – спускане чак до колата. Без много бавене се възнаградихме…

We skirted the building and, by using a forest way, get back to the improvised bench where we relaxed earlier today. There, a reward waited for us – descending till our car. Without any delay, we rewarded ourselves…

Видео от последните метри.
Video, showing our last meters.

Днес само седем километра – но е добро начало =)

Just seven kilometres today… But that’s a nice start =)

__________________________________________________________________________

Разработка на маршрут в Турция – февруари 2012 / Developing a trek in Turkey – February 2012

Eто целия разказ за пътешествието в Турция, което направих между 6-ти и 18-ти февруари 2012. Още от есента градях планове за планинско пътуване някъде, идеята за Турция обаче дойде почни спонтанно, без да е плод на някакво дълго обмисляне. Имах малко пари и свободно време, така че давай!

Here is the whole story about my journey in Turkey, I made it between 6th and 18th of February 2012. Since the last autumn I was making plans for mountain trip somewhere. However, the idea about going in Turkey came suddenly, without being a result of those long plans. I had some money and free time, so GO FOR IT!

Тук са част от вещите.
Part of my things.

 

Ето я и работната ми станция. Тук тъкмо съставям GPS-тракове за предстоящите преходи.
My work station. Here I compose GPS tracks for the upcoming hikes.

Разполагам с три спални чувала, от които трябва да избера два. Синият е пухен, той задължително идва!
I have three sleeping bags and I need to choose two of them. The blue one has feather insulation, it comes with me for sure!

Ето я и окончателната конфигурация! =)
And here is the final configuration! =)

Тръгнах вечерта на 6-ти, но замисленият автобус беше отменен (май по разписание беше в 21:30), така че хванах следващия, в 23:00.

I departed on 6th, the evening, but the planned bus was cancelled. I took the next one, hour and a half later.

Целият ми багаж. Малката раница нося пред гърди. Освен че не позволява да си гледам в краката, тя помага като противотежест.
The whole luggage. I wear the small backpack on my chest. It don’t allows me to see my feet, also serves as a counterweight.

Кадър от автобуса.
A shot from the bus.

Учудих се от лукса в автобуса – добри места, малък монитор пред всяко място! Почти всички места бяха заети, наоколо се чуваше българска, турска и английска реч. Можеше и други езици да се говорят, но хора от други народности имаше само поединично… По-рано същия ден бях чул, че се е скъсала язовирна стена в южна България, та затова нямало да можем да използваме главния път. Лошо, това означаваше късно пристигане в Истанбул и съответно малко време за обиколка на града. Иначе бавното придвижване не ме безпокоеше, защото скоро заспах. Събудих се за малко по едни остри завои, на напълно заснежено място и тесен път… Направо сюрреалистично, в сравнение с домашния уют край мен. Пак заспах, докато на българо-турската граница не поискаха на всички ни паспортите. До Истанбул после не заспах, попивах и малките разлики с България по пътя. Основната беше, че тук нямаше сняг, изглеждаше като нашата късна зима – посърнало, но някак с предизвестие за пролет.

I was astonished by the bus luxury – good seats, a small display in front of each passenger! Almost all seats were occupied, around me I heard people speaking Bulgarian, Turkish and English. It was possible to hear even more languages, but those passengers were travelling alone… Earlier the same they I’ve heard a dam wall get broken, causing flood in South Bulgaria – that’s why we couldn’t use the main road. Too bad, that means a late arrival in Istanbul and not enough time for a city tour. Our slow drive didn’t bother me, soon I get asleep. I woke up for an instant, seeing sharp road curves, fully covered by fresh snow… Truly surrealistic view, comparing to our warm and cosy bus. I get asleep again, until the arrival on Bulgarian-Turkish border. There they needed our passports, after this check I remained awake till Istanbul. On the way I observed the pictures outside, finding things that you can’t see in Bulgaria. The basic difference was the lack of snow here. it was like a late winter time in Bulgaria – gives the same sad impression, but also makes you to expect the joyful spring.

Това май ще бъде Мол.
This is going to be a Mall, eventually.

Ето и един бъдещ небостъргач.
A future sky-scrapper.

Пристигнахме на огромната столична автогара, разположена в полукръг (по-късно щях да разбера, че всъщност тя се простира в пълен кръг) около станция на метрото.

We arrived in the enormous bus station of the capital, formed as semi-circle (later I found out, that it’s actually a full circle) around the Metro station.

Превозвачи… Дестинации… Просто хаос за новодошлия!
Bus companies… Destinations… A real chaos for the newcomer!

Оставих тежката раница на гардероб, а с малката поех към центъра. При смяната на транспортите, веднага потърсих и си взех баклава. По-различна беше от нашата (с настъргат шам-фъстък и друг вкус), но с хубавото лесно се свиква! Като стигнах до центъра, пробягах през Капълъ Чаршия (стигаше ми да знам къде е), после потърсих пътна карта на страната.

I left the heavy backpack in the company’s office and with the light one, I headed the city centre. While switching from metro to a tram, I saw and instantly bought some Turkish baklava – the original taste! It is a bit different that the Bulgarian replica (other taste, with grated pistachio on top), but it’s easier to get used with the good things! When I arrived on the centre, I made a quick tour through Kapali Charshi (I just needed to know its location), then started to look for a road map of Turkey.

И метрото, и трамваите им си ги бива. Въпросът с гратисчиите е решен кардинално – всяка спирка е заградена, влиза се с жетон. Господинът с оранжевата жилетка е за в случай, че някой реши точно тук да демонстрира умения по паркур…
Both metro and trams are good. Free-loaders are not allowed! Every station is enclosed, so you have to buy a token to enter. You can also see this mister, with the orange vest – just in case, if there is someone, who wants to practice some parkour here…

Един от входовете на Капалъ Чаршия. Виждате ли господина с фуражката, зад забулената млада жена? Докато минавах покрай него, той небрежно протегна електронно устройство към мен, явно предназначено да открива оръжия или взривове.
Entrance of Kapali Charshi. Do you see the gentleman with the blue cap, just behind the young veiled woman? When I bypassed him to enter, he casually reached me out with his electronic device, apparently designed to detect weapons or explosives.

Намерих най-доброто още в първата книжарница, във втората нямаха нищо подробно (но поупражнявах френски там), а я взех от третата (специализирана в литература за Турция на английски език). От площад „Султан Ахмед“ щастлив съгледах величествената Синя джамия и забързах натам.

I found the best map in the first bookstore I stepped in. In the second one, they didn’t have anything better – but at least I used my rusty French =) In the third bookstore I bought the map, the place was specialized in selling of English books. From Sultan Ahmed square I saw the majestic Blue Mosque, so I headed for it. A light rain started meanwhile.

Много е приятно, дори вълнуващо човек да види с очите си това, за което само е чел или разглеждал на снимки.
It’s pleasant and even exciting to see on real this, that you only read for or saw on pictures.

Мимоходом пресякох Хиподрума, влязох в двора на джамията (пред който неуспешно опитаха да ми продадат гид за града, отпечатан на български език), след което продължих напряко за „Света София“. Набързо парирах опит да ми продадат чадър там, но ме поласкаха, обърквайки ме с японец. Разгледах църквата, била джамия, а понастоящем музей (Ататюрк наредил да бъде превърната в такъв). Попитах двама служители вътре дали мога да снимам, те обаче разбраха че искам да ме щракнат; няма лошо, използвах недоразумението. Огромно здание, за времето си е било феномен! Почти хиляда години е била най-големият христиански храм! Вътре усещах аура на имперска мощ и величие, пред портата беше изправен голям скален блок, в който бяха гравирани решения от Вселенски събор. Всички тези неща ме караха да си представям атмосферата, в която е протичал столичния живот във Византия…

I passed by the Hippodrome of Emperor Constantine, then entered the mosque (in front of it a guy made an attempt to sell me a city guide, surprisingly printed in Bulgarian – my own language), after I went straight to „Saint Sofia“. On the entrance I felt on umbrella sellers, quickly refused their offers, but also felt flattered when one of them confused me with Japanese. I made a tour in the church, turned later into a mosque, and then into a museum (as ordered by Kemal Ataturk). I asked two attendants if I can make photos inside, they decided that I need someone to make me a photo. Not bad, I used the misunderstanding =) Colossal building, a phenomenon of its time! For almost one thousand years it has been the biggest Christian shrine ever build! There I felt an aura of imperial might and majesty. On a rock block in front of the inner gate, a decisions made on an ecumenical convocation were carved in. All these things helped me to get the atmosphere in which the city life flowed in Byzantium.

В „Света София“.
In Saint Sofia.

На излизане от храма ме заговори един човек. Попита ме от какво имам нужда. Аз пък му казах – търся туроператор. Добре, отвърна той и ме поведе. Бидейки нащрек, тръгнах с него. Той взе, че наистина ме заведе в туристически офис, там работел негов роднина. Оказа се, че не мога да направя планинска застраховка в Турция (за Турция), защото нямам техен данъчен номер. Нищо. Отидохме после в кожарското ателие, чиито изделия той по принцип предлагал пред „Св. София“. Пихме по чай, търсейки допирни бизнес-точки, после се разделихме по живо, по здраво. Аз забързах към автогарата, междувременно заваля дъжд, събрах си багажа и продължих към площад „Таксим“, откъдето трябваше да хвана автобус за азиатското летище, „Сабиха Гьокчен“. Нещо не се оправих много с транспорта, така че накрая походих и пеша в дъжда (поне огледах стадиона на „Фенербахче“). На Таксим пак се полутах, но дойде точния автобус и аз с удоволствие се пъхнах на топло. Толкова ми беше добре там, че бях доволен заради сгъстения трафик, трябваха ни почти два часа до летището.

When I went out, a man came to speak with me. He offered his services to help me about anything. Why not? I told him that I’m looking for a tour-operator. Okay, he said and asked me to follow him. I went with him, being a bit suspicious. But he really took me in a tourist office nearby, where a relative of him is working. There it came out that I can’t buy a mountain insurance for Turkey, because I don’t have a local tax number. Not a big deal. My guide took me now in a workshop for leather cloths, which products he’s actually offering in front of Saint Sofia. We drunk a tea, looking for mutual business interest, then said a warm goodbye to each other. I hurried to the bus station, a rain started to fall. I picked up my luggage and continued to Taksim square, where a bus to Sabiha Gokcen airport can be taken. I managed badly my city transport, so I needed to walk in the rain (at least I saw Fenerbahce stadium). I arrived on Taksim, I found the right bus and I get in. It was so good to be in a dry and warm place like that! I was happy with the dense traffic, that made us to stay in the bus for nearly two hours.

Ето тази гледка разсмя служителката на гише „Информация“. Зарази ме със смях и мен, после вече успях да я попитам къде да си премеря багажа.
This view made the „Information“ desk employee to laugh out loud. She made me to laugh as well, after this I managed to ask her about weighing machine for my luggage.

Трябваше да реша окончателно накъде летя. Първоначалния план беше да направя самолетни совалки Истанбул – Даламан и Анталия – Адана. Но тъй като междувременно се оказа възможно да имам компания за най-техничния връх (Демирказък), купих билет директно за Адана. Останах неприятно шокиран от промяната в цената на полетите! От България четох за промоционални билети от по 30 лв, но на място платих към 180 лв, в тази цифра влизаше и цената на надвишените килограми. Багажът ми тежеше почти 28 кг, а още не си бях купил храна! Така още първия ден останах с по-малко от половината си пари, заделени за пътешествието… Иначе полетът беше приятен, от самолета снимах високи върхове на Болкар планина, към която се бях и запътил.

I had to decide where to fly to, finally. The first plan was to do two airplane shuttles: Istanbul-Dalaman and Antalya-Adana. Meanwhile it came out that I could have a company for the most technical summit (Demirkazik) after five days, so I bought a ticket directly to Adana. I get shocked by the prices!! In Bulgaria, I found plane tickets on a promotional price around 35 TRY (20 USD or 15 EUR), but on the airport I paid 220 TRY (123 USD/93 EUR), extra weight included. In total, I was wearing 28 kilos, without the food! So, on the first day of my trip, I spent half of all my money. Despite this, the fly was very pleasant, from the plane I made good shots of Bolkar’s highest peaks, where I was heading to.

 

 

Дано в крайна сметка разпозная Медетсиз тепе тук някъде… Има две версии за превод на името на планината (Болкар) – „българска планина“ (тук в подкрепа се посочва общност от анатолийски българи) и „многоснежна“ (bol-kar).
I hope I’ll be able to recognize Medetsiz tepe, down here… There are two ways to translate mountain’s name (Bolkar) – „Bulgarian mountain“ (as a place where Anatolian Bulgarians have lived) and „lots of snow“ (bol-kar).

На юг от планинската верига се откриха гледки от друг свят, едва ли не – за разлика от снежната Анатолия, тук зеленееха поля, всичко изглеждаше пролетно! Щом излязох от аерогарата на гр. Адана, веднага ми направиха впечатление палмите.

South from this mountain range I saw views from another world. Unlike snowy Anatolia, I saw green fields, the spring was already there! When we landed and I went out of the Adana’s airport, I noticed all the palms around.

Видях автобус, но не беше в моята посока; все пак ми показаха с жест да се кача и безплатно ме закараха до място, откъдето вече можех да продължа по моя път. По пътя напазарувах солидно количество сушени смокини и кайсии, след което се упътих към автогарата.

I saw a bus, but it wasn’t in my direction; however, they invited me to enter and the bus drove me for free to a place, from where I was able to continue in my direction. On the way I bought a lot of dried figs and apricots, after I headed the bus station.

Вървя си аз по улицата, към спирката отпред и се чудя кой си е разсипал портокалите…
I’m walking on the street, towards the bus stop in front, wandering who wasted his peaches…

Погледнах най-близкото дърво и разбрах кой.
I looked at the nearest tree and I found out who did it.

Там за кой ли път изникнаха хора отнякъде, които ми запредлагаха такси, питаха ме накъде съм тръгнал… Казах им, после един от тях ме упъти. Продължих нататък и се озовах пред редица големи автобуси. Там сценарият се повтори: накъде си тръгнал – към град Тарсус – ела, насам. С новия ми водач отидохме при група микробуси, той ми посочи моя и извика шофьора му, който ми отвори багажника. Започвах да свиквам с този вид активна комуникация. Отначало бях подозрителен или се чувствах неловко (щото ми правят услуга без пари), но после прозрях, че те всъщност си правят услуга един на друг, търсейки така потенциални клиенти. В автобуса бях сам, заедно с шофьора и кондуктора. Като гледах малкия стар бус, празен, с двама служители… Запитах се къде им излиза сметката. По пътя обаче малко по малко се качваха други хора и скоро нямаше свободно място! Оказа се, че в Турция рядко има междинни спирки – спира се там, където има кой да се качва. По нашите автобуси има надписи „Светофарите не са спирки.“. В южната ни съседка положението е коренно различно. В Тарсус ми спряха срещу една бензиностанция, посочиха ми къде чака буса за планинското градче Гюлек и се разделихме. До бензиностанцията имаше тоалетна, също една чешма, на припек. Освежих се и тръгнах към посоченото място, като по пътя видях супермаркет. Вътре донапазарувах храна и така багажът ми вече със сигурност надмина 30 кг. Взех един килограм кашкавал, един хляб, три-четири пакета солети и лют кетчуп. По-късно щях да си купувам само сухари, защото на планина носенето на хляб означава винаги човек да мъкне известно количество вода със себе си – и то при положение, че газя във вода! Затърсих автобусчето за Гюлек. Първият, който ме заговори, ме упъти накъдето трябва. И скоро седях на столче на слънце, като в компанията на шофьора и други местни хора пийвах чай. Турция е изключително място!

There, again, several people came to me to offer a taxi, to ask where am I going… I told them, then one of them showed me the right direction. I continued forward to see a line of big buses. There, the same scenario: where do you go – to town of Tarsus – come, this way. With my new guide, we went to a group of mini buses, he pointed at mine and called the driver who opened the luggage-grid. To this kind of communication, I was suspicious or felt troubled in the beginning – because someone is making me a favour for free. Then I realized that these guys are making favours to each other actually, looking for potential customers that way. In the bus I was alone, with the driver and the ticket seller. By seeing the small old bus, empty, with two people working in it… I asked myself how this business could be worthy. On the way, people started to get on, one by one – and soon the places were fully occupied. As I saw, there’s just a few official bus stops. We stop every time, when someone wants to travel. In the Bulgarian buses you can see a sticker, saying „The traffic lights are not bus stops“. Turkey is quite another thing. In Tarsus we stopped in front of a gas-station, the ticket seller showed me the bus stop to Gulek, then said „Goodbye!“. Close to station I saw an exterior tap, alight by the sun at the moment. I used it to refresh myself, then passed on the other side of the street, heading to Gulek bus stop. On the way I found a food store, where I bought a kilo of yellow cheese, one bread, 3-4 packs of wheat sticks and a bottle of spicy ketchup. This way, my equipment get over 30 kilos. Later I decided to buy rusks, because they’re lighter than the bread. I’m skipping some water this way, but it’s ok – I walk on water (snow) in the mountains! I looked for the bus for Gulek and the first man that I asked, showed me sector that I need. Soon I was sitting on a chair, in a sunny place, drinking tea with the mini bus driver and other local people. Turkey is exceptional!

Ето ги местните гълъбчета – по-малки от нашите, приличат на гугутки.
There are the local pigeons – smaller than ours, in Bulgaria.

Добра идея беше вземането на електронния преводач; тази полезна американска джаджа (произведена в Китай, ако има нужда да се допълни) много ми помогна. От две години и половина събира прах вкъщи, но вече пак е актуална. Така смогнах да им обясня какво представляват снегоходките, накъде съм тръгнал и какво работя, говорихме за футбол (какъв късмет, че още помнех техния нападател Хасан Шаш, той беше актуален преди 10-на години). Насъбраха се още хора за Гюлек, оглеждаха ме, а дошлите по-рано им обясняваха кой съм и какъв съм. Изобщо, получавах симпатии по две линии – първо, турците са топли и гостоприемни хора и второ, разни особняци с циркаджийски вид явно им допадат. Бусът се напълни още преди да е напуснал Тарсус, след което тръгнахме нагоре, по едно виещо се планинско шосе. Като гледах как се сменят картините – от пролетно, меко време към планинска суровост, в мен трепна плахост. Почувствах се не на място, не толкова като натрапник, колкото като неминуема жертва на тези чужди планински земи. Тези мисли се разсейваха от любопитните пейзажи навън, разглеждах с голямо любопитство странните склонове, „пъпчасали“ от безброй камъни и скалички, стърчащи навсякъде. От Гюлек тръгнах пеша и с радост открих, че случайно вървя именно по улицата, която бях задал и в GPS-трака. Скоро стигнах края на градчето, последни единични къщи…

It was great idea to take the electronic translator with me; this very useful american device (still made in China though) helped me a lot. For two years and a half it stayed at home, just gathering dust there. But now it’s of the day again! With its help I managed to explain what the snowshoes are, where am I going to hike, what I work, we also talk about football (such a luck that I still remember Hasan Sas, who played in their national team 10 years ago). More people going to Gulek came, looking curiously at me, the others explained to them who am I. In general, I received sympathy by two manners – first, the Turks are warm and welcoming people and second, they seem to enjoy guys with circus look like me. The mini bus get full even before to leave Tarsus, we took up, on a rambling mountain road. As I looked how the landscape is changing outside – from warm spring time to severe mountain weather, I felt a shiver of timidity to pass through my heart. I felt myself like being not on the right place, not as a bur, but as an inevitable victim of those alien mountain lands. These thoughts were distracted by the curious landscapes out of the bus, it was very interesting to observe those strange hills, „pimpled“ with countless of stones and rocks, sticking up around. From Gulek I started to walk and made a joyful discover – I was exactly on the street, given in the GPS track. Soon I reached the end of the town, last single houses…

Ето една от последните къщи, масово имат инсталации за слънчево загряване на водата. От следващата къща ме заговори едно момче; бях изненадан да чуя думи на английски тук, в покрайнините на планинското градче.
Here is one of the last houses, they all have water sun heating installations. A boy from the next house made a short conversation with me; I was surprised to hear English words here, in small mountain town in a Turkish province.

И на един кръстопът оставих асфалта, за да продължа по черен път, покрай рекичка. В началото му се преведох в планински вид, обух снегоходките и закрачих. Скоро пътеката навлезе в малък каньон, а снегът стана по-дълбок и мъчен за газене.

Soon, on a crossroad out of the town, I left the asphalt to follow a black road, along a stream. There I changed my look for mountains, put my snowshoes on and started to walk. Soon the path entered a small canyon, the snow get deeper and harder to trample.

Опитвах да отгатвам къде стъпват хората, идващи насам, за да вървя по малко по-утъпкано… Донякъде успявах. В скалите от двете страни имаше плитки пещери, някои от тях бяха преустроени като обори.

I was trying to guess where the people coming here are stepping, to walk on a well trodden snow, hidden below the fresh one. On both sides, there are shallow caves, some of them converted into cattle-sheds.

Ето една пещера, все още в естествения си вид.
Here’s one cave, still preserved in its natural state.

Нарекох я „Джуджето“ заради асоциациите, които навява лицевата част на скалата.
I called this one „The Dwarf“, it really looks like the face of one.

Дори по едно време чух звън на хлопки и подвикващ овчар (козар?), някъде горе вдясно. Младият човек в един момент запя, с волен и, струва ми се, щастлив глас. Изпитах удоволствие предвид това, което обикновено чувам от българските овчари… Каньонът стана по-тесен, разни участъци изискваха късо катерене. С тежката раница и мекия сняг се налагаше напрягане. Скоро видях планински път горе вляво от мен и го хванах.

I’ve heard sheep’s bells and a shepherd, calling its animals, somewhere up and right, out of the canyon. He started to sing with a free and happy voice, I thing. That gave me pleasure, just to compare with the Bulgarian shepherds, who use quite dirty vocabulary (and no songs, for sure!)… The canyon get narrower, short sections required a bit of climbing. With such a heavy backpack and soft snow, it was demanding. Soon I saw a forest way up left, going in my direction, so I took it.

Снимка от каньона, малко преди да изляза на планинския път.
A photo from the canyon, just before climbing to take the forest way.

Ето и едно голямо иглолистно дърво от вид, който не срещам често по нашите планини; прилича ми на лиственица.
Here is one big needle-leaf tree, can’t really define its kind; looks like larch.

Засега поне беше в моята посока. И скоро ми се счу вълчи вой! Попритесних се, писах СМС на Чавдар. Отговора беше бърз, авторитетен и успокоителен, цитирам го: „Популацията на вълците в Турция не е много голяма, само си носи една пръчка с теб, ако има по-усойни места, говори по високо на глас (усмивка).“ Дотук добре, продължих напред, нетърпелив скоро да изляза от гората и да поема по алпийската част, за да бъда над горите, храната на вълците и самите тях. За голяма изненада скоро стигнах до едно оградено и застроено място.

So far the way followed my direction. Soon I think I’ve heard wolf’s howl! I get worried, I sent a text message to a friend of mine, who’s an assistant in University of Forestry. The answer was quick, authoritative and calming, that’s it: „The population of wolves in Turkey is not very big, just wear a stick with you. If you’re crossing a dank place, speak louder to yourself :)“ So far, so good, I headed forward, impatient to reach the alpine meadows, to get above the forests, the wolf’s food and the wolves themselves. For my big surprise I reached enclosed area with buildings inside, looking new.

По средата му видях паметник, затова реших че наближавам казарма. Пред една от сградите един човек ринеше сняг, скрих се от погледа му. Хем не исках да ме видят и върнат обратно, хем се чудех как ще избягвам среща по-късно, когато можех да мина оттам с клиенти… Човекът явно не ме забеляза и имах шанс да продължа напред, но любопитството надделя и сам отидох да го потърся. Той не реагира с изненада или безпокойство, само се усмихна топло. Пита ме дали не съм германец, опровергах го. Покани ме да вляза в постройката, където явно той пребиваваше, а аз се поколебах. Имах още към един час преди мръкване и ми се искаше да използвам времето за ходене, но неговата любезна настойчивост надделя над практицизма ми. Пък и ето нова случка! В студената стая той запали една печка, направена от резервоар на бойлер и скоро стана приятно топло, а след малко – и жега. Седнахме на пода да хапваме по турски, всеки извади каквото имаше (той имаше повече неща, с жест ми показа да си пестя хляба, например), прокарвайки залъците с черен чаец.

In the middle I saw a monument, so I took it for barracks. Outside a man was shovelling the snow, I hid myself behind a tree. I didn’t want to be seen and forced to go back, but also this problem can occur latter, when I guide clients there… The man didn’t saw me so I had the opportunity to continue, but my curiosity prevailed – I went to see him. He wasn’t surprised or worried, just gave me a warm smile. Asked me if I’m from Germany, I denied. He invited me to enter his place here, I get confused. I had about an hour before down, so I could use this time for walking… Finally, his kind insistence won over my practical thinking. And also, I could’n miss this opportunity for an additional adventure! In the cold room he lit a stove, made of boiler (water-heater). It get warmer very soon, a moment after – a real heat. We sit on floor to make our dinner, according to the Turkish manner. Everyone took out the food he have. My householder had more, showed me with gesture to keep my bread for later. So we had a wonderful meal with warm and sweet Turkish black tea.

Вкусна вечеря си устроихме! Хляб, домати, кашкавалец и сготвен зеленчуков микс; а, да не забравя и лютивия кетчуп, той особено допадна на моя домакин!
We made a delicious dinner! Bread, tomatoes, yellow cheese and cooked vegetables mix; do not forget the spicy ketchup, that my new friend liked a lot!

Тази вечер електронния преводач окончателно доказа тоталната си полезност; в един момент, когато започвах да пиша нещо, моят домакин вдигаше глава към мен, очаквайки въпрос или коментар. С любопитство и респект наблюдавах молитвите му, тази след прибиране в стаята и тази преди лягане. Той постилаше килимче в посока Мека (на него също беше изобразен свещения комплекс). Сутринта аз исках да стана още в 4:00, той ми предложи да стана с него, към пет. Щял да се приготви, за да може към шест да напусне мястото. Почти ме умоляваше на сутринта да тръгна, за да слезем заедно от планината. Аз се старах да отклоня поканата му с благодарност, но категорично; Медетсиз тепе, чакай ме!

This evening my electronic translator proved again its total utility; in a certain moment, when I started to type something on it, my host looked at me, waiting for my question or comment. I was observing his prayers with curiosity and respect he made two – one after work, another just before to go to bed. He laid a small carpet, positioned to Meka (also pictured on it). I wanted to wake up at 4:00, he offered me to make it at 5:00, with him. His plan was to get prepared and to leave at 6:00. On the morning he was almost begging me to descend from the mountain with him. I did my best to refuse nicely, but firmly. Medetsiz tepe, wait for me!

 

Потеглих прилично рано, към шест – шест без нещо. Затъпках пак мекия сняг, напредвайки бавно нататък. Още от предишната вечер валеше сняг, не спря и сутринта. В един момент забелязах,че топлият ми панталон е мокър над коленете – явно топлината на тялото топеше снежинките, които кацаха там. Спрях да сложа и промазания чифт, като използвах спирането и една добра пряспа, за да отрежа снежен профил. Лошо, мек сняг до дъното; но добре, че като цяло беше хомогенен, слепен на всички нива. Така успокоен продължих напред, блаженно незнаещ че структурата на снега може да бъде различна дори на два съседни склона…

I started early, some minutes to six. Again, walking on the soft snow, advancing little by little. It snows since the previous evening, my warm pants get wet – looks like the body heat melts the snowflakes. I stopped to put my waterproof pants on, also cut a snow profile. Not good, soft snow till the bottom; but still solid, all layers were tightly connected. Relieved by the promising avalanche forecast, I started again. In this moment I didn’t realize that the profile structure could be different even on two neighbouring slopes… Blissful ignorance, they say.

Почивка, малко преди да добавя още един „слой“ панталон 🙂
Short brake, just before to add another „layer“ of pants.🙂

Пак тръгнах, като скоро ми стана доста жежко. Бях сигурен, че се дължи новия пласт панталони, когато забелязах сянката на дясната ми щека, движеща се по снега. Погледнах небето – едно малко прозорче от него беше започнало да синее! Погледнах пак напред… И замрях! Беше спряло да вали, гледката напред се беше поотворила и там, на няколко километра напред и километър и половина нагоре, се извисяваше величествено било! Ето така изглеждат планински висини над 3000 м, си казах потресен и благоговеещ пред гледката. По-късно една сверка с картата показа височина на билото към 2600 м, но нищо. Там стоеше стръмна и изцяло бяла стена, недостижима като всяко привидение.

Soon it get very warm, I was sure it’s because the new pants. But then I saw the shadow of my right trekking pole, imprinted on the snow. I looked in the sky – a small blue window appeared! I looked forward… And get stunt! It just stopped to snow, so I had then a narrow view forward – but still wide enough to see a majestic ridge to stand there! It was a few kilometres forward and kilometre and a half above me. Ok, this is how a mountain over 3000 m looks like, I said to myself, shocked and venerating in front of this view. Later, after a map check, I determined the ridge height as 2600 m. No matter that, a steep and absolutely white wall was standing there, as unattainable as a dream can be.

Ето тук, в облаците към хоризонта, едвам се показва снежното било.
Right here, merged with the clouds in front, we can barely see the snowy ridge.

На тази снимка се вижда същият участък, но през лятото.
The same view during the summer.

Летен кадър от същия път, но по-нагоре.
Summer sequence from the same way, a bit further.

Новите снежинки скоро ми скриха стената, великанът пак загърна мощната си снага със снежен плащ. Стигнах до нова плитка пещера, където спрях за почивка, изкушен да легна на сухо под стрехата й и да поспя. Наблизо имаше дупка на животинче. Дръпнах се встрани, хем да не го притеснявам, хем защото имах нужда от тоалетна. После ми беше забавно да видя, че бях установил моята тоалетна при неговата, всъщност… Продължихме напред.

A new snowfall hid the white wall, the giant wrapped himself again with his mantle, made of snowflakes. I reached a new shallow cave, where I stopped for a brake. I felt tempted to lay under its eaves, on a dry ground, and get some sleep. Nearby, there were a little animal’s hole, leading underground. I moved aside do not bother it, and because I needed a toilet. After, it was funny to find out, that I set my toilet right on the animal’s toilet… Soon I was marching again.

 

Дървото и раницата ми под него, където направих чудесен обяд.
A tree and my backpack below, I spent there a cheerful lunch time.

Кадър, показващ друг дървесен исполин.
A shot that shows another wooden titan.

До залез не оставаше много, а исках днес да стигна до края на долината. Бях харесал едно широко място преди самия й край, където щях да се чувствам достатъчно далеч от лавина, независимо от кой склон пада. В сумрак бялото поле около мен взе да губи щрихи – минавах встрани, за да заобикалям малки ребра пред мен, а впоследствие се оказваше, че тези ребра са всъщност по-далечна линия на хоризонта. И така правех излишни обиколки, вместо да движа по права траектория и да пестя енергия и време.

The sunset was close, I wanted so much to reach the end of the valley, yet today. I picked up a broad place, just before its end. There, I should be far enough from an avalanche, no matter where it falls from. In the dusk, the white field I was walking through, started to lose shape. I stepped aside, to avoid little hills in front; right after I realized that those „hills“ are actually the line of the horizon. In this manner, I made some unnecessary curves instead of walking straight, to save efforts and time.

Тук се вижда какво се случва, като си пусна раницата на земята! Тупва тежко, като изравя в снега кратер, подобно на паднал метеорит. Забелязва се по презрамките докъде стърчи, докато ходя. Дори и на зимна планина, пътувайки без компания и нечия подкрепа, аз сам съм си най-голямата заплаха!
Here you can see what happens when I throw my backpack on the ground! It makes a heavy fall, making a crater, just like a meteorite. The shoulder-straps show how high the pack stands, above my head, while walking. Even here, on unknown winter mountain, alone and abandoned, it’s still ME who’s the biggest danger for myself!

Най-сетне стигнах до търсеното място и разпънах стана. Тук се чувствах сравнително сигурен, отдалечен на равни разстояния от околните склонове, откъдето можеше да се свлече лавина.

Finally I reached the broad place and set my bivouac. I felt safe here, outlying on an equal distance from all surrounding slopes, from where I could expect avalanches.

 

 

Вечерна картина в три снимки – пътят назад, пътят напред и пътят нагоре.
Evening picture in tree photos – the way back, forward and up.

Пътят нагоре през лятото.
The way up in summer time.

През нощта духаше умерен вятър и добре че бях окопал краищата на палатка, щото иначе на сутринта щях да имам и доволно количество снежен прах вътре – в предверието, ако не и при мен. Успах се! Искаше ми се да тръгна към 6, а се събудих в 7. Много време ми отне събирането на багажа и подготовката преди тръгване, така че съумях да потегля едва в 9. Направо непростимо!

A moderate wind was blowing, during the night. Fortunately, in the evening I covered with snow the tent’s edges – otherwise I risked to wake up all covered with snow powder. I overslept! I planned to go in 6 AM, I get up at 7. It took me too long to gather all my stuff and to get prepared to go, so I managed to start again in 9 AM. Just unforgivable!

 

 

Сутринта – назад, напред и нагоре.
In the morning – backward, forward and up.

Може би заради трескавото прибиране на палатката бях невнимателен и я поразпрах с пикела, докато изравях колчетата. За щастие успях да си наложа едно здраво темпо и в ранния следобед достигнах набелязаната седловина, от която вече предприемах посока право към върха, на север (макар и още да не го виждах).

Probably, due to my feverish stuff packing, I torn the tent’s bottom with my piolet, while digging the poles out. For my luck, later I managed to set a hard tempo, so in the early afternoon I reached a key saddle, from where I turned straight to the peak (even if I was still unable to see it).

 

 

На седловината! Първо поглед на запад, към другите долини, спускащи се от главното било на юг. После поглед към възвишението на север, очакващо бързи мои действия. И накрая, по залез слънце, поглед на юг – към седловината, от която направих предните две снимки и хълма над нея.
Finally on the saddle! First the sight on west, where the other valleys can be seen, descending to south from the main ridge. After, the slope on north, awaiting swift actions. Lastly, on dusk, looking on south – to the saddle, from which I made the previous two photos, and the hill above it.

Щурмувах северния склон пред мен, като в ентусиазма се разминах с GPS-трака си, движещ по-вляво, където склона беше по-разумен. И така залеза ме намери на сравнително стръмен за бивакуване склон! Нямаше как – свалих пикела и взех да разчиствам и заравнявам място за палатката. Започнах с просто копане, но скоро го замених с рязане на блокове от снега и поставянето им като парапет и подпори от долната страна на палатката. Още преди да съм свършил, заприижда повеи от върха, носещи обичайния снежен прах. Приключих и влязох в палатката, пъхнах се в чувала, вечерях и се заприготвях за сън. В тъмното тишината нарушаваше само вятъра, клатеше палатката и ме безпокоеше. Запях му разни песнички – хем ми се пееше, хем да пробвам да го умилостивя и успокоя. Бях изпаднал в едно смирено състояние; това ми се е случвало и преди, но сега бях нащрек предвид това, че бях минал 3000 м и се очакваха височинни изненади. Но той остана критичен към певческите ми умения и не стихна цяла нощ, като изключим някои пренебрежимо кратки паузи. Будих се на няколко пъти, но слушайки силната песен на оркестър „Планински вихри“, не мислех за ставане. Дори бях склонен да остана в палатката целия ден.

I assaulted the north slope before me – apparently with too much enthusiasm, because I disregarded my GPS track and stepped aside of it. The track followed a passage left from me, where the inclination wasn’t that big. And that’s how the sunset found me, on a ground, a bit steep for a bivi! No way back – I drew my piolet and started to clear and level a place for the tent. I begun with a simple digging, but soon replaced it with cutting of snow blocks and using them as a lee and tent’s foundation. The blizzards didn’t wait for me to finish and rose rapidly, starting to bring the usual snow powder. I ended with arranging the snow blocks, get in the tent, in my sleeping bags, had my dinner and started to prepare for sleeping. In the dark, only the wind was breaking the silence. I was worried to feel how it shakes the tent. I started to sing him lullabies, for two reasons – to make him come down and because I wanted to sing anyway. I felt myself strangely humbled; that wasn’t my first time in this condition, but now I was on the alert due to the altitude – 3000 m, which can bring surprises to my mental condition, together with the fatigue and the dehydration. The wind stayed critical to my singing efforts and did not subside all night, except a few negligible pauses. I woke up several times, but the loud songs of „Mountain winds“ orchestra made me not to wish to get up. Contrariwise, I was thinking about to stay the whole day in.

 

 

„Добро утро!“ ли?!…
A „Good morning!“ you said?!

Ей-така, за всеки случай само погледнах през една пролука навън – и видях лазурно синьо небе! Проврях си ръката навън, задържах я – и тя съвсем не замръзна, въпреки вятъра. Това коренно промени картината и окуражен срещу хапливите му напъни, аз се заприготвях. Набързо прибрах палатката и поех. Днес бях решен да се кача. Тази нощувка я направих на 3000 м, до върха имах още към 500, а слизането… То щеше да е за награда. Поех нагоре и скоро видях неудобството, което си бях причинил, отклонявайки се от следвания сателитен трак – вместо да се движа по хоризонталното седло вляво, аз катерех под ъгъл, неудобен за стъпване.

Just in case, I took a look out of the tent, through a fissure – and saw an azure blue sky! I threaded my hand out and held it like this – it didn’t get frozen, despite the wind. This changed the entire picture and I begun to prepare myself, encouraged by the wind’s frail blasts. I quickly packed the tent and went further. Wanted to summit this day. I made this bivi on 3000 m, to the peak I had 500 more, and the descend… It will be my reward. I begun to ascend and soon felt the discomfort I caused to myself, by deviating from the satellite track, saved on my GPS – instead of walking on the horizontal saddle, left from me, I was climbing with side inclination now, which was quite uncomfortable.

Първи поглед към Медетсиз, надничащ иззад скалата.
First look on Medetsiz, peeking behind the rock on right.

Не ми се губеше вече набраната височина, така че се върнах в следата на трака по-напред, в подножието на величествения Медетсиз тепе. От север върхът представлява една двузъба и висока отвесна скала, а от юг е един исполински конус със склонове, позволяващи ходене нагоре. Той се извисява на 500 метра височина от подножието си. Такива ги харесвам! Виждаш цялата хамалогия пред себе си, всичко е ясно – захващаш се и докато не свърши, не спираш. Много пот, но поне няма изненади.

I didn’t want to lose the altitude already reached, so I joined the GPS track further, in the foot of the majestic Medetsiz tepe. From North the peak is a two headed and tall, vertical rock. From South it’s a colossal cone, with slopes that allow walking. The cone is 500 vertical meters high. I like peaks like this! You see the whole hard work in front of you, everything’s clear – you jump off and you don’t stop until it’s done. Lots of sweat, but at least no surprises.

Гледката на запад от върха, вдясно се вижда неговия склон.
The view West from the peak, on right can be seen its slope.

Исполина Медетсиз, първенец на Българската планина в Турция!
The giant Medetsiz, the leader of the Bulgarian mountain in Turkey!

Изкачването отне може би два часа – два часа и половина. Спирах за почивки, когато се зададеше снежна вихрушка – изчаквах да стихне вятъра. На върха направих няколко бързи снимки и тръгнах да слизам, разчитайки вече на GPS-трака на един американец, качил се тук преди няколко години.

The climbing took me around 2 – 21/2 hours. I was taking brakes when a snowy blizzard was coming – I waited for it to subside. On the summit I made some quick photos and begun to descend, relying now on a GPS track, made by American mountaineer who were hiking around a few years ago.

 

 

Кутията на върха беше празна. Главата ми наднича в обектива – да увековечим още едно празно нещо! =) Панорама на север, вижда се добре Аладаалар – планината на Демирказък.
The metal box was empty. My head peeks in the lens – let us immortalize another empty thing! =) Panoramic view on North, it’s easy to see Aladaglar – the mountain of Demirkazik peak, probably the hardest one in Turkey.

Поглед от Медетсиз тепе (лятото) на юг, от където дойдох.
A view from Medetsiz (in summer time) to South, from where I came.

Не ми харесваше това, че дълго щях да вървя по било на запад, но нямаше как – долината, която слиза в моята посока на север, не започваше близо до Медетсиз тепе. И може би заради личните предпочитания лесно се обърках и възвих твърде рано на север, слизайки така в погрешна долина. Когато установих грешката, вече бях преодолял доста стръмен терен, качването на който щеше да коства много усилия, време и известна опасност от лавини. Така че продължих надолу, разчитайки на релеф, подобен на онзи от южната страна – долина след долина, всички проходими.

I didn’t like that I had to walk on a ridge for a long time, but this can’t be avoided – the valley I had to get down to isn’t close to Medetsiz. And probably because of my preferences – to descend as fast as possible, I get easily confused and descent in a wrong valley, by switching to North too early. When I found my mistake, I’ve already passed very steep terrain. To climb it back should cost too much efforts, time and also avalanche danger. So I continued going down, expecting to deal with a relief, similar to the one I had on South – valley after valley, all passable.

Медетсиз тепе (още съм на верния път). Тук гледката към върха вече е от север.
Medetsiz tepe (I’m still on the right way). Here we can see the peak from North.

Слизането по стръмния, навярно лавиноопасен терен.
Descending on the steep and probably avalanche dangerous terrain.

След малко лутане и откатерване започнах да спускам много бързо, плъзгах се по снега надолу, все едно бях без багаж. И когато притъмня стигнах до място, където снежната ми писта изчезваше някъде стръмно надолу и дъно не се виждаше… Подведох се, търсейки средата на долината и очаквайки река и проходим терен там. Първо нямаше долина, а ждрело; второ, проходими бяха сипеите от двете страни на ждрелото, но то самото – не, поне не и от мен. Качих се с мъка по стръмния сняг няколко метра назад и се застягах за бивак под една скала, разчитайки така на завет от нощния вятър. Заравних си едно място, доколкото стръмнината позволяваше и извадих шалтето с чувалите. Палатката така си и остана събрана, защото за нея място нямаше. Сложих си седалката и се осигурих за двете щеки, забити до дръжки в снега и така легнах. Срещу мен, над долината далеч пред мен, имаше хълм, набразден от черни пътища. Обикновено такива гледки са ми досадни, защото отнемат от красотата на недокоснатата природа. Сега обаче ми беше мило да виждам следи от човешка дейност, чувствайки спасението си близко. Не ми даваше мира снегът, който все отнякъде ми засипваше чувала, въпреки че не валеше (идеално ясно звездно небе). Щом се заспуска и вятъра, той допълнително взе да довява сняг. Заспивах на два пъти, като при второ събуждане вече трудно можех да заспя пак – снегът беше взел да ме покрива, а и се бях свил твърде неудобно. Станах да си разчистя шалтето от снега, легнах пак и усетих как отдолу съм мокър, въпреки гортексовото яке (модел на Адидас, четвърта година го нося и вече полека взе да се подмокря). Чувствах се особено на това място. Храната ми беше на свършване, а път надолу още не бях намерил. Взирах се в тъмното към белеещите се сипеи, напразно търсейки сигурни детайли, показващи безопасен път. Още от вечерта начертах план за действие. Някакси пак успях да се унеса и с облекчение се събудих на развиделяване.

After some rambling and down climbs I started to descend very fast, I was sliding down the snow, like being without any load. And when the dusk came I found myself on a place where my ski slope disappeared, somewhere far bellow, with no bottom… I get misled, by searching for the middle of a valley here. I expected to find there a stream and passable terrain. First, there weren’t a valley, but gorge; second, the screes from both sides looked passable, but not the gorge itself – at least, not by me. With big difficulty I climbed back the steep snowy slope and started to prepare my bivi under a rock, hoping to hide from the night wind that way. I levelled a small site, as much as the acclivity allowed me to, and drew out my mat and the sleeping bags. The tent remained packed, no place for it tonight. I put the harness, ensured myself with a rope connected to my walking poles, driven to handles in the snow. And then get into the sleeping bags. Far forward, on the other side of the valley, lying in front, there were a hill, rutty with forest paths. Usually I dislike such views, because they deprive the beauty, the nature is no longer untouched that way. But now these marks of human activity were so dear to me, helped me to feel my salvation as close. The snow embarrassed all the time, it covered my outer bag, even if it wasn’t snowing (I had perfectly clear starry sky). When the night wind came, he started to bring even more snow on me. I get asleep twice, after the second awakening I couldn’t get to sleep again – the snow was about to cover me, and my lying position wasn’t comfortable at all. I stood to clean up the snow, get back down and felt that I’m wet from below, despite my Gore-Tex jacket. It’s an Adidas model, four seasons old, so it started to absorb moisture already. I felt… Quite strange there. My food was about to finish and I still did not have a clear way down. I peered into the darkness, towards the white slopes around, searching in vain for a sure signs, showing me a safe way down. From the evening I had an action plan . Somehow I managed to get asleep, to woke up relieved at down.

 

 

Малката площадка, на която изкарах нощта. Осигуровката ми (другата щека е под нявятия сняг). Шалтето и раницата са в малкия трап, в който стоях свит тази нощ.
The small terrace where I spent the night. My insurance (the other pole is covered by snow). The mat and the backpack are placed in the small pit where I stayed, shrank and waiting for the down.

С готовност станах и бързо си обух външните обувки, преди да са ми замръзнали ръцете. Спя с вътрешните обувки, като така ги суша. Като ми се постоплиха пак ръцете, събрах и оставих целия багаж на място, а аз тръгнах към по близкия западен склон, да огледам сипеите там за брод надолу. Виждах две ребра пред мен, спускащи се надолу и преди всяко от тях се молех от другата му страна да няма трапища. За щастие, тия ребърца не бяха ръбове на цепнатини, а само бабуни. След тях съгледах надолу стотици метри непрекъсван от препятствия снежен терен – и почувствах наистина огромно облекчение. Върнах се назад, продължавайки да запаметявам трасето надолу, търсейки нови детайли по него, останали скрити при гледки от предишен ракурс. „Изглежда добре, май ще го бъде.“ Успокоен, хапнах малко солети и кашкавал. Нарамих двете раници, смених снегоходките с котки и поех по обратния път. Започнах внимателно да се смъквам надолу, непрестанно оглеждайки терена напред. Вече бях по-спокоен и това явно се отрази и на физическата ми мобилизация, защото скоро се почувствах много уморен. Денят беше пред мен, имах път напред… Спирах за чести почивки. Зарадва ме това, че скоро се откри гледка към село Маденкьой, то беше на няколко стотин метра от горния край на долината! Бях доволен и заради това, че благодарение на собственоръчно направената карта появата на селото я предполагах, а сега се и потвърди.

I stood up and willingly put on my outer shoes, before my hands to get frozen. I’m sleeping with my inner shoes, I’m drying them this way. When my hands get a bit warmed, I packed all my stuff and left it there. Me, I moved to the close western slope, to look for a ford through the screes. I had two low ridges in front, going down and I was hoping that there’s no holes after each of them. For my luck, these ridges weren’t the edges of a crack, but just a bumps. After them, below, I saw hundreds of meters snow terrain, free of obstacles – then I felt a truly enormous relief! I get back, still paying attention on the snow-track, looking for new details on it, that might stay hidden from my previous point of observation. „Looks fine, that should work.“ Now relaxed, I ate some bread sticks and yellow cheese. I shouldered my backpacks, switched the snowshoes for crampons and took back. I started carefully to descend, while observing the terrain, on and on. Now I was much more relaxed than before, that surely reflected on my readiness, because soon I felt very tired. The day just started, I had a clear way in front… I often stopped for breaks. I was happy to see Maden village, just several hundred meters away from the gorge’s lower end. And what also made me content is that thanks to my handmade map I expected the village’s appearance – and so it happened.

 

 

Нерадостна гримаса – но най-вече заради усилията да държа ръката изпъната, докато снимам. На втората имаме гледка нагоре, а на третата – радостна гледка надолу!
Unhappy grimace – just because of the efforts to keep my hand tense, while shooting. On the second one it’s the view to the top, on the third one – a joyful look forward!

Пазех си височината, въпреки че склонът предразполагаше към бързи пускания към средата на ждрелото. Колкото по-ниско се движех, толкова по-голям беше шанса да попадна на ров или скална издатина, които да ме забавят или даже върнат обратно. Бавно, по-бавно отколкото ми се искаше, се завръщах в света на хората. Най-сетне стигнах до основата на ждрелото и погледнах назад, към гигантската вкаменена каскада, която бях заобиколил днес.

I kept my altitude, although the slope predisposed me for a quick descent to the gorge’s core. As low I walked, as big was the chance to encounter a hole or a rocky obstacle. They would retard me or even make me to go back. Slowly, slower than I wanted it, I was returning to the humans’ world. At last I reached the bottom of the gorge, and looked back, to the giant stoned cascade that I skirted today.

Точно в такива моменти човек си казва „Никога повече пак от това!“. Слънцето напичаше яко, долу на равното, в комбинация със снега, действаше като същински солариум. Свалих раниците, прибрах котките и извадих пак снегоходките и слънчевите очила. Още преди да стигна до селото, се намери посрещач. Един местен младеж ме видя, заедно минахме през черешовата горичка, отделяща речното корито, по което вървях, от пътя към Маденкьой. По централната селска улица настилката беше от дребни камъни и овчи барабонки (вторите преобладаваха) и след няколко минути ни отведе на мегдана. Моя посрещач поиска да ми носи раницата, но първоначално му отказах, щото не исках да си го причинява това. Тъй като имаше риск да ме помисли за мнителен обаче, в крайна сметка му я дадох. Седнахме на слънце пред селската чайна, поговорихме малко. Питаха ме дали съм видял елени нагоре – не, уви. Попадах най-вече на следи от зайци и лисици, мисля; само на едно място в снега имаше следи от едро животно с тънки крака, скачало в снега. Запя ходжата, хората не прекъснаха ежедневните си дейности; на малкия площад едно камионче беше отворило вратите на товарния отсек, оформяйки сергия така.

In a moments like this we often say „Never again more of that!“. The sun was hot there, on the flat ground, which I felt like a solarium, in combination with the light-reflecting snow. I took down the backpack, put the crampons in, and pull out again the snowshoes and the sun glasses. Even before to reach the village, a greeter appeared. A local lad saw me, we crossed together the cherry grove that separates the river course I was walking on, from the road to Maden. The main village street was covered by rubble and sheep’s evacuations (more that the stones). After a few minutes it took us to the centre. My greeter wanted to wear my backpack, but first I refused, due to its weight – I didn’t want him to suffer. As it was possible for him to find me distrustful, finally I gave it to him. We sit in front of the tea-house and talked. The people asked me if I saw deer upward – helas, no. I saw traces of rabbits and foxes, I think; I noticed just once traces of a big animal with thin legs that has jumped in the deep snow. The imam started to sing, the people did not interrupt their daily activities. On the tiny square a little truck has opened its backdoors, to form a booth this way.

 

 

Ето го Халим с моята раница, после виждаме чайната, а на третата снимка – площадчето, джамията и „сергията“.
Here’s Halim with my backpack, then we see the tea-house, the third one shows the square, the mosque and the „booth“.

Скоро дойде и буса на хлебаря, тръгна да обикаля с него по улиците. Един човек от селото ме почерпи със сусамена питка, моят помощник ми подари две. Първо ги отказах, считайки ги за твърде голям дар, той се омърлуши. Осъзнавайки грешката си, аз с готовност ги приех, когато той ми ги предложи пак. Уговориха хлебаря да ме вземе с него от селото към главния път, където беше малкия градец Чифте(х)ан. По пътя надолу видяхме цяло семейство, внуци и старци, да си играят в снега, замярвайки се със снежни топки. После минахме покрай планински развъдник на риба. От Чифтехан рекох да си пробвам късмета на автостоп. След тези 5 дни планински зор, имах нужда от презареждане; бях се упътил към Кападокия, с намерение да обиколя като турист-разузнавач забележителностите й. Попътувах с един тир, поел към Истанбул, а до град Нииде (в подножието на вулкана Хасан) завърших с автобус.

Soon came the baker’s bus, he started to drive around. A man from the village gave me a sesame bap, my helper offered me two. First I refuse, considering them as a gift too precious, he get sad. Realizing my mistake, I willingly accepted the baps, when Halim made a second attempt. They negotiated with the baker to take me with its bus to the little town of Ciftehan. Along the road we saw a whole family (grand parents with grand children) to play in the snow, to throw snowballs on each other. Then our way passed close to a mountain fish hatchery. From Ciftehan I decided to test my luck with hitch-hiking. After 5 days of mountain hardship I needed a reload. I was moving towards Cappadocia, my intentions were to see as a tourist its landmarks. A truck driver took me for some kilometres, his destination was Istanbul. After, the hitch-hiking wasn’t successful. To reach town of Nigde (in the foot of Hasan volcano) I had to take a mini-bus.

На автостоп в Турция спират само тир-ове (досегашен опит, поне).
According to my experience so far, in Turkey the hitch-hikers are taken only by truck drivers.

Картичка от автостопа – с обозначено туристическо (зелено) и мое (червено) слизане от Медетсиз.
A „post card“, shot by me from the road – it shows the tourist trail (green) and my way (red), while descending from Medetsiz tepe.

Там обиколих 4 хотела, докато си харесам стая (и цена на нощувката, всъщност). Не беше лесно – в един от хотелите правеха шумен ремонт и нещо не ми допадна атмосферата, в другия нямаха пералня, третия беше изцяло зает (жалко, той ми стана любим), така че се спрях на последния. Стаята не ухаеше на хубаво, а завивките май не бяха чисти… Ама за хора, слизащи от баира това не е точно болка. Плюсовете – единствено администраторът на този хотел говореше английски, също руски, полски, немски, арабски… Пък и направи отстъпка – от 40 на 30 лири. Съдържанието на раниците ми се разположи из цялата стая (включително палатката, закачена на полюлея, за да се суши във въздуха), а аз се шмугнах в банята. Там се отдадох на дълга, доста топла възкресяваща баня…

In Nigde I visited 4 hotels, until I found suitable room (and price, in fact). It wasn’t easy – one of the hotels had a noisy repairing and somehow a bad ambience, the second one didn’t have a washing machine, another one was fully booked (it’s a pity, he became my favourite), so I chose the last one. The room had a bit bad smell, also the bed sheets weren’t too clean… But for a people coming from the mountain it’s not a pain. The pluses – it was the only hotel with English speaking administrator, he speak as well Russian, Polish, German, Arabic… And made a discount for me – from 40 to 30 TRL. The content of my backpacks took places all over the room, including the tent put on the chandelier to dry. Me, I slipped in the bathroom, for a long, hot and reviving bath…

 

Всичко си намери място, макар че хич не му е там мястото! =)
Everything found its place, although not the original one=)

Преоблякох се, въпреки че не ми бяха останали много дрехи за това – всички връхни одежди се перяха. Излязох навън, да потърся хапване. Мисията скоро се увенча с успех – в баклавичарницата нещо ги забавлявах, може би с облеклото (елек без ръкави, а отдолу – термогорнище), докато в баничарницата се посмяхме на опитите да се разберем, въпреки различните езици. Хапнах на корем, гледах телевизия… Много спах, което е добре за възстановяването на силите, но поставяше под въпрос обиколката из Кападокия. Приготвих си багажа и го изнесох от стаята, а с малката раничка поех към автогарата. За мой късмет, в съседство с нея се бе разположил голям открит пазар и аз с удоволствие се потопих в атмосферата му. Плодове, зеленчуци, риба, всякакви стоки за бита, сладки изделия и най-вече хора – надвикващите се продавачи и колоритните купувачи.

I get changed, even if there were not many things to wear left – all my coats went for washing. I came out, to look for some meal. Soon this mission succeeded. In the pastry-shop a young couple made fun of me, probably because of my clothing (a vest without sleeves, with thermo underwear beneath), in the bakery we laughed on our efforts to understand each other, despite our different languages. I had a huge dinner, I watched television… And I slept a lot, which is good for body recovery, but put my full Cappadocia tour under question. At lunchtime I collected my luggage and took it out of the room. With my little backpack I went to the bus station. For my luck there were a big open market nearby. I plunged with pleasure in its atmosphere. Fruits, vegetables, fish, any kind of household goods and above all, people – shouting sellers and the picturesque customers.

Кратко видео от пазара.
Short video from the market.

Първата ми спирка беше село Гюмюшлер, там се намира малък, но твърде любопитен скален манастир. Автобусът ни спря на обръщалото си, до едно училище. Оттам притича малко момиченце, дъщерята на шофьора. Беше видимо горда с татко си, на раздяла детето му целуна ръка. Както разбрах, такъв е обичаят в Турция – младите целуват ръка на по-възрастните, докосвайки после челото си с нея. С удоволствие разгледах манастира и подземията му, след което продължих нататък.

My first stop was in the village of Gümüşler, where is situated a small but quite remarkable monastery. The bus stopped on its final station, close to a school. From there came to us a little girl, daughter of our bus driver. She was obviously proud with her dad, she kissed his hand on depart. As I found out, this is the custom in Turkey – the young ones kiss the hand of the elders, often touching their forehead with it. To see the monastery and its vault, being the only tourist around, made me a special pleasure. After, I continued with my tour.

 

 

Видео от манастирските подземия.
A video from the monastery vaults.

Оказа се, че за следващия обект (подземния град в Каймаклъ) трябва да се върна в Нииде, след което да хвана друг автобус. И този за, и този от Нииде се забавиха, което даде сериозен повод да си помисля, че днес нямаше да имам време за цяла обиколка. А щом в Каймаклъ пристигнах по залез слънце и се оказа, че входът за подземния град е приключил работното си време, предположението се потвърди.

For my next place of interest (the underground city in Kaimakli) I needed to return by bus to Nigde, from where to take another bus. Both buses were late, which gave me a reason to think that I might not be able to make the whole Cappadocia tour today. I arrived in Kaimakli at sunset, where I found the entrance to the underground city already closed. So far with my plans to make it in a day…

 

Повърхността на хълма, подслонил подземния град, карта и кратко описание.
The surface of the hill that hides the city, a map of it and a short description.

Слязох на главната улица да си търся транспорт към Нииде, където един любезен съдържател на бар ме покани на чай. Бързах и отклоних поканата, но после реших да питам този господин за автобус в моята посока. Влязох в бара да почакам. Край печката се играеше оживено табла, аз седнах близо до живителните й пламъци, за да почакам и да погледам играта. За изненада единият играещ, господин на около 55, говореше английски. Оказа се учител по немски език, който през лятото работи като гид на германски туристи. Януари и февруари, каза ми той, Кападокия се посещава от японци; явно сега вземали отпуски… Интересно, но като го попитах дали може да ме свърже с преводач за района, той някакси пропусна въпроса ми покрай ушите си. Малко по-късно го повторих и той се почувства неловко. Стопих леда, като му казах с усмивка, че ще се справя и сам с намирането на транспорт за Кападокия. Сбогувахме се, а аз отидох да си чакам автобус. Постоях доста навън, в зимната нощ, само по елек без ръкави и термогорнище. Като видех да се задава тир, се отдалечавах от улицата, защото камионите увличаха и въздух със себе си, който във вид на студен вятър ме караше да потрепервам. Най-сетне дойде автобусът, който ме докара тук. Предоволен се разположих на топло за да разбера, че той няма да се връща в Нииде. Откара ме само до близкия Деринкую и ми спряха пред местния хотел. Слязох със смесени чувства на благодарност към кондуктора и съжаление заради предстоящото купуване на нощувка. Бюджетът много изтъняваше! След кратък и успешен пазарлък се споразумяхме за 20 лири; поисках стая без душ и тоалетна, но на етажа имаше обща баня. Близо до хотела намерих хранителен магазин, откъдето напазарувах доста храна.

I went on the main street of Kaimakli, to look for a transport to Nigde, where a kind bar-keeper invited me to drink a tea. I declined his invitation, being in a hurry to find my transport, but after I decided to ask him for a bus in my direction. I entered the bar, to wait for the bus in a warmer place. Close to a burning stove busy people played backgammon, I sit to watch the game, glad to have the life-giving flames of the stove on my left. For my surprise one of the players – a gentleman, fifty five years old or so, spoke to me in English. He was a teacher of German language, working at summer time as a guide for German tourists. In January and February, he told me, Cappadocia is visited mainly by Japanese tourists; looks like they’re taking their holidays at this time… It was curious that when I asked him for a local transport company, he neglected my question. A bit later I asked again and he started to feel awkward. I melted the ice by saying with a smile that I can handle finding of a transport for Cappadocia by myself. We said „Goodbye“, I went out and crossed the street, to wait for my bus. I waited for a long time, in the winter night, dressed only with my vest without sleeves and the crewneck underneath. When I saw that a big truck is approaching, I walked away, because those trucks create a strong air current. That air, being actually a strong cold wind, attacked me every time I dared to stay close to the road. Finally came the bus which brought me here earlier today. I felt so good in the warm cabin, but then the ticket-collector told me that the bus don’t go to Nigde this time. They drove me to the near Derinkuyu and dropped me at the entrance of the town’s hotel. I get down with mixed feelings, grateful towards the conductor, and sad of being forced to rent another room in a hotel. The earlier plan was to make a bivi for the night. My pocket money were about to finish. After a short and successful negotiation I rented a room only for 20 TRL; I wanted it without a bathroom, but I found one outside, in the corridor. Close to the hotel I saw a small supermarket, from where I bought a lot of food. The food needed to cover two criteria – tasty (already tested) and cheap.

Скоро сигурно с такава брада няма да бъда, така че си заслужаваше снимката 🙂
Soon I’ll surely not have such a beard, so the shot worth it 🙂

Прибрах се в стаята и седнах да си направя равносметка. Оставах с 25 лири, всичко на всичко. Определих ги за храна, която щях да си купувам по време на автостопа Кайсери – Истанбул. И ако исках да не остана без храна и пари за храна, трябваше да се откажа от продължение на обиколката из Кападокия, както и от други върхове… С изключение на един. И това щеше да бъде най-високият, може би най-интересният и именно този, в чието подножие живее Нуреттин – турският алпинист, който ми помогна с толкова информация дотук. И на когото също така вече бях длъжник, защото заради забавянето в Болкар не успях да спазя уговорката ни за изкачване на Демирказък. Така че, Ерджийес, вулкане, чакай ме! =) На следващия ден се върнах в Нииде, взех си багажа и изпраните неща.

I get back in the room and sit to draw up a balance sheet. 25 TRL left, all in all. I earmarked them for food, that I will buy during my hitch-hike return to Istanbul. And because I needed not to finish my food and money for food, I had to interrupt my Cappadocia tour and peaks summiting… Except one of them. And this is the tallest, probably the most interesting peak – the one, situated close to Nurettin’s city, Kayseri. Nuri, my Turkish friend devoted to alpinism, helped me with lots of information so far. And I already owned him one, because due to my delay on Bolkar mountains, I was late for our plans to climb Demirkazik peak together. So, Erciyes Volcano, wait for me! =) On the next day I get back to Nigde, took my luggage and all my washed things.

 

 

Малко преди да напусна Деринкую, заснех една заключена църква, както и една много интересна джамия.
Just before to leave Derinkuyu, I took a pictures of a locked church and one very interesting mosque.

След това тръгнах да се връщам към автогарата, с различна цел този път – пеша към края на града, с цел автостоп към Кайсери. Размених няколко думи с една бригада магистрални работници, след което зачаках. Почаках, но си струваше – спря ми един лъскав тир в моя посока. Младият нахакан шофьор се зачуди как да ме качи с калните ми обувки; в Турция кабината на камиона често се обитава като дом, вътре не бива да се стъпва с обувки! Стъпих по чорапи горе и потеглихме. Имаш ли готин телефон, ме попита той? Показах му моя стар верен Samsung, което хич не го впечатли. А слънчеви очила? Извадих му ски-маската си, но това се оказа недоразумение; бръкнах и за глетчерките, а той ги пробва. Оцени ги високо. Пита ме и дали имам ДВД, някакво такова електронно устройство. Казах му че имам лаптоп, което веднага подейства. Вади го и го слагай тука, потупа той таблото пред стъклото помежду ни; искаше да му пусна порно на него. Съответно трябваше да му обясня, че лаптопът ми ме чака вкъщи, не е с мен. Слязох само на трийсетина километра от Кайсери, в чиято посока се извисяваше величественият Ерджийес – моя следваща цел, пред която благоговеех. Скоро пак ме взе тираджия, един веселяк. Чудеше ми се защо зимата съм тръгнал по планини; после ще съм зает, му обясних. Спря ни полиция, той разказа с шеговит тон на патрула за мен. Единият от полицаите ми се представи, разменихме няколко кратки фрази, той ми пожела успех. Скоро доволен правех снимки на вулкана от града, точно срещу магазин на „Метро“.

After quitting the hotel I get back to the bus station, led by different reason this time – to reach Nigde’s outskirts, from where to do a hitch-hike to Kayseri. I’ve made a short conversation with a group of highway workers, then started to wave to cars and trucks. I waited a lot, but that was worthy – a shiny truck going in my direction stopped to take me. The young uppish driver was wondering how to deal with my shoes, covered by mud. In Turkey, the truck’s cabin is often regarded as a home, staying inside with street shoes is not allowed! I stepped in only with socks (packed my shoes and put them aside) and we departed. Do you have a cool GSM, he asked me. I showed him my old, loyal and crush-hardy Samsung, but my driver wasn’t impressed at all. What about sun glasses? I took out my ski vizor, which was a misunderstanding; then I drew out my glacier goggles, he tested them… And they get highly evaluated. Asked me if I have a DVD or some similar video device. I explained that I have a laptop, which was the best answer! Give it and put it here, he showed me with hand the cabin’s desk in front, play some porno! So I had to explain that my laptop waits for me at home. I left him only thirty kilometres away from Kayseri, on east I saw the majestic Erciyes to rise – my next goal, that made me to stand in awe right now. Soon I was taken by another truck driver, a cheerful man. He was wondering why I do mountaineering during the winter. In spring I will be busy, I explained. A road police patrol stopped us, the driver told them about me with a jocular tone. One of the policeman presented himself, we had a short conversation, he wished me good luck. Soon, contented by the circumstances, I was making photos of the volcano from Kayseri, just in front of a Metro store.

 

Още усмихнати хора, още слънчево небе… В Турция на моменти бях истински щастлив, благодарен съм на тази страна и жителите й. Получих съобщение от Нури – незавършено и започващо със „Съжалявам…“. Реших, че все пак няма да мога да разчитам на гостоприемството му, но следващото му съобщение ме зарадва – той идваше за мен! Появи се усмихнат, натовари ме в бус на тяхната планинска спасителна служба и потеглихме към вилата им, за да вземем майка му оттам. И ако страната беше за мен като обетована земя, то домът на Нури беше моя Рай. Там си суших прането, хапвах вкусотии (явно сготвени с любов от майка му) и говорих надълго и нашироко с новия си приятел и благодетел. Нуреттин стои солидно зад думите си, че „всички планинари са братя“.

More smiling people, again a sunshine from azure sky… In a moments, during this adventure in Turkey, I was feeling truly happy, I feel grateful toward this country and its inhabitants. I receives a text message from Nuri – not finished one, starting with „I’m sorry…“. It looked like I won’t be his guest this time, but the next message made me happy – he was coming for me! He showed up, smiling, took me in a mini bus, belonging to their mountain rescue team. We went to his country house, situated in the city’s outskirts, to take his mother from there. And if this country was like a Promi for me, the Nuri’s apartment was my Eden. There I drought my washed cloths, ate delicious things (obviously prepared with love by his mother), and spoke lengthily with my new friend and benefactor. Nurettin solidly stands behind his words that „all the mountaineers are brothers“.

 

Гледки от апартамента на Нури. Вляво е близкия хълм, много посещаван през лятото от парапланеристи.
Views from Nuri’s apartment. On left is a near hill, well visited by paragliders in summer.

На следващия ден ме закара до автогарата, откъдето хванах бус за ски-курорта, разположен в южното подножие на Ерджийес. Времето се беше променило, мъгли и вятър бушуваха там. Шофьорът на автобуса, смаян и развеселен, ме попита накъде съм тръгнал, когато вън от топличкото возило се гонеха фъртуни снежен прах. Ами не знаех какво да му кажа… Но все пак се чувствах готов!

On the next day he drove me to the bus station, from where I departed to the ski resort, situated in the foothills, south of Erciyes. The weather has changed, fog and winds were raging there. The mini-bus driver, amazed and cheered up, asked me where the hell am I going, since out of the heated vehicle blizzards of snow powder were chasing each other. Well, I didn’t know what to say, not just because of my poor Turkish… But still, I felt that I’m ready!

Снимка от курорта, близо до ски-съоръженията. Вдясно е хижата.
Shot from the resort, close to the ski lift. On right is the local mountaineers’ hut.

Слязох, пооблякох се, след което отидох да се регистрирам в тукашния полицейски офис. Наложи се да подпиша декларация, че ще действам на собствен риск. Там имах късмета да срещна група турски студенти от Трабзон, също тръгнали към върха. Един от тях ми помогна с превод при разговора с полицаите, след което се разделихме. Много се надявах да ги видя пак и така стана, дори неочаквано скоро. Докато търсех място за преоборудване (смяна на градските дрехи с планински), от мъглата изплува нещо като голяма хижа. Това се и оказа – влязох вътре и в едно свободно ъгълче на предверието реших да се преоблека. Там намерих пет раници, а след малко дойдоха и собствениците им – две момчета и три момичета, моите трабзонски познайници 🙂 Те тръгнаха и аз скоро ги последвах, маршрутът ни се движеше по ски-пистите, от които вятърът беше прогонил днес скиорите. Ориентирах се по колоните на лифтовете, една след друга изплуващи от мъглата. Настигнах моите хора, които бяха спрели за почивка. Ние смятаме да хапнем нещо солено сега, ми казаха; аз пък ще хапна от това, което намеря най-отгоре в торбата с храна, весело отговорих. Продължихме заедно напред. Въпреки тежката си раница, аз по-леко се движех, благодарение на снегоходките. Стигнахме до края на влека, вятърът беше все така силен. Попитаха ме какви са ми плановете; напред, им рекох. Те се посъветваха за малко и решиха да се върнат надолу, за да чакат хубаво време. На следващия ден прогнозата обещавала слънце, след което отново щели да се заредят начумерени дни. Казахме си чао и аз продължих. Само след 2-3 минути обаче реших да спра за обяд, вятърът също се беше поспрял. След малко задуха с нова сила, аз набързо приключих с хапването в тази некомфортна атмосфера. Стана ми студено на ръцете, снежния прах се пъхаше в очите през зле уплътнената ми ски-маска… Отказах се от продължаване и аз. На слизане видях силуета на сграда; приближих се и се оказа къща. За нея май Нури ми беше споменал… Входа беше един по-голям прозорец – и наистина изигра ролята на изход от неудобната ситуация! Вътре бях спасен от студените вихри! Разпънах палатката в най-закътаната стая и се шмугнах вътре. Цяла нощ слушах шумните песни отвън, като в малките часове ми се стори, че затихват. Събудих се към шест, беше напълно тихо. Подадох се навън… И видях чисто небе! Трескаво напъхах в малката раница храна, вода и котки, фотоапарат и GPS, след което изхвръкнах навън. Напред не виждах други планинари, явно изпреварих моите хора. С добро темпо започнах изкачването, под синьо небе и слънце в гръб – за какво да мечтае повече човек! Ерджийес е изцяло оголена планина, с ясно изразен ръб, по който човек се движи без проблеми, докато не стигне до Камилата. Тази скала прегражда пътя по удобния ръб и човек има три възможности: да я заобиколи отляво, отдясно или да не я заобикаля (значи, да се върне или да я изкатери). Избрах заобикаляне отдясно, както бяха посъветвани и трабзонските ми познайници. Когато Нури ми разказваше за нея, бях склонен да я изкатеря, но на самото място избрах по-сигурен вариант… Който само наглед беше такъв. В дълбокия сняг на сянка затъвах много, напредвах твърде-твърде бавно. После стигнах и до силно наклонен участък, където започнах да се опасявам от лавина. Тогава продължих по същата линия, но вече използвайки скалата, не снега. Паднах със снегоходките, после паднах и с котките – и така се отказах от това заобикаляне. Най-после последвах съвета на Нури и се отклоних още по-надясно, където „хванах“ едно късо ребро, успоредно на основното. С голям страх стигнах до него, прекосявайки стръмен склон с дебел сняг. Ако бях отприщил лавина, можеше да се окажа затрупан от безчет метри сняг! Нагоре по късото ребро се загубих за малко, тръгвайки надясно. После коригирах посоката и поех по основния ръб отново. Горе, изложен на вятър и слънце, снегът беше твърд; в един момент снегоходките ми приплъзнаха и аз паднах. Захлъзгах се бързо надолу, лявата ми ръка се спусна и улови дясната щека долу, като така можех да я използвам за лост, с който да опитам спиране. Това донякъде подейства, но основно помогна участъка с размекнат сняг, който достигнах. Там потънах и спрях. Продължих много внимателно, скоро смених снегоходките с котки.

I get out, put some more cloths, then went to the police office to register myself. I had to sign a declaration, that I will act on my own risk. For mu luck, a group of Turkish students from Trabzon were also heading the summit. One of them helped me with translation, while dealing with the police officers, then we got split. I hoped a lot to see them again – and so it happened, too soon actually. I searched a place to change my outfit (switching between city and mountain clothes), when a big hut emerged out of the fog. Really suitable place – I entered and decided to use a little free area in the entrance. There I found five backpacks, and soon their owners came – two boys and three girls, my well-known Trabzon students 🙂 They walked out and soon I followed them, our trail were tracing a ski slope, which were enjoyed only by the wind today. The lift pillars helped my orientation, appearing one after another out of the fog. I overtook my fellows, finding them relaxing on a sheltered place. We consider to eat something salty, they said; I’m going to eat the thing which is on top of my food bag, I replied joyfully. After we continued forward, together. Despite my heavy backpack, I walked easy, thanks to the snowshoes. We reached the end of the ski lift, the wind remained strong. They asked me for my plans; forward, I said to them. They made a short discussion, then decided to go back, to wait for a better weather. For the next day the forecast had promised sunshine, followed by murky days again. We said goodbye, I continued alone. Just after 2-3 minutes I decided to stop for lunch, the wind grew less intense. Soon it get as strong as before, I quickly finished the eating in that uncomfortable atmosphere. My hands started to feel cold, the snow powder wriggle through my badly tight ski vizor… Then I also gave up from hiking today. While descending I noticed the silhouette of a building; I approached and found a house. Not sure, but I supposed that Nuri mentioned it… The „entrance“ was through a big window – and it really was an exit from this inconvenient situation! Inside I was saved from the cold winds! I pitched my tent in the most sheltered room and slipped into it. I listened the winds’ loud songs during the whole night, after midnight it came like they get calmer. I woke up around six, a complete silence was reigning. I peeped out… And saw clear sky! I frantically shoved in my little backpack some meal, a bottle of water, my crampons, the camera and a GPS, right after this I skipped out. I saw no other mountaineers in front of me, looks like I was ahead of my guys, the students. With my best tempo I started the climb, under a blue sky and with the sun on my back – what else a man could dream for! Erciyes is entirely a bare mountain, with a clearly seen edge from South, which can be followed easily, until we reach the Camel. This rock blocks the comfortable trail and there’s tree ways to deal with it – to go round from left, right or not to go round at all (which means to go back or just to climb over it). I chose to skirt it on right, as my Trabzon students were also advised. When Nurettin told me about it, I was more incline to climb it, but on the very site I chose a safer option… At least, it looked to me like this. In the deep snow, in a shadow, I was advancing too slow. I kept moving straight, but then the slope became very steep, I started to fear for avalanche. To avoid that, I moved a meter up, out of the snow, on the loose rocks. I felt twice – with my snowshoes, then with the crampons as well, so I gave up on that plan. Finally I followed Nuri’s advice by moving more on right, where I „caught“ a short ridge, parallel to the main one. Reaching it caused me a great fear of avalanches. In case of a snow-flip, I would be covered by countless meters of snow. On the small ridge’s top, I get lost for a while, but then I corrected my direction and climbed to the main ridge again. I saw small holes in the snow, which reminded me for another danger – the sun unfreezes the loose rocks, so falling stones must be expected! Up there, exposed to wind and sun, the snow was very solid; in an instant one of my snowshoes slipped and I felt. I started to slip down quickly, my left hand grabbed the right pole in its base, to use it as a lever. That helped a bit, but actually I stopped thanks to a softer snow section. There I sank, changed the snowshoes with crampons and continued, carefully.

Панорамно видео от върха.
Panoramic video from the summit.

На върха! Направих едно панорамно видео оттам, веднага след което батериите на фотоапарата се изтощиха. Веднага тръгнах надолу. Някъде между късото ребро и Камилата един голям облак прескочи основния ръб. Реших, че времето се разваля. Уморен, разчитащ на снежния профил, направен в Болкар планина и на липсата на лавини досега, аз тръгнах директно надолу. Смирен, плах и в молитвено настроение заслизах, надявайки се да не преживея катастрофа. Все по-близо до равното… Тук бях в напрежение докрай, докато при слизането от Болкар можех да си отдъхна веднага след открития път през сипея… В един момент тръгнах по-близо до единия край на кулоара, там ми се стори по-безопасно. Стигнах до равното и с облекчение си запях песен. По вкаменените лавови езици се върнах в изоставената сграда без прозорци, сега мой уютен дом. Можех още днес да сляза в Кайсери, но предпочетох да легна и да спя. Навън пак беше забушувал вятър, но аз вече бях на топло и сигурно място. На сутринта си стегнах нещата, като реших да поиграя – пригодих раницата за влек, не за носене на гръб. Май експериментът се оказа успешен – вървях с прилично темпо, като за слизане тегленето се оказа за предпочитане пред носенето. За моя изненада при мястото, където бяхме хапнал набързо със студентите вчера, имаше раздвижване – видях няколко фигури да го напускат. Скоро ги настигнах, оказаха се точно моите познайници. Бяха стояли там два дни на палатки и сега слизаха долу, като мен. Бяха се отказали от изкачването, защото едно от момичетата се беше оплакало от болки в корема. Може би именно тя не можеше да си носи и раницата, защото Умут (момчето с добрия английски) носеше втора раница. Качихме я върху моята, аз пак задърпах, а той отзад ги тикаше. Мъчно вървеше, но в един момент чухме песен от джамията на ски-комплекса, после видяхме и голямата хижа. Влязохме вътре и се разположихме на почивка. Разказах им за изкачването, а те ме почерпиха с локум.

On the summit! I made a short panoramic video from there, right after the batteries get discharged – and I just borrowed them from the GPS… I started to descend quickly. Somewhere between the small edge and the Camel a big cloud passed over the main ridge – the one that I followed this morning. I concluded that the weather get worst. Being tired, also counting on the snow profile that I’ve made in Bolkar mountains and the lack of avalanches so far, I took a critical decision. I get directly down, using the nearest couloir. Humble, timid and ready for a prayer, I started to descend, hoping not to be involved into a catastrophe. Closer and closer to the valley in the foot… A highest stress level till the end, in Bolkar I get relaxed right after discovering the safe way, through the screes… I chose to walk not in the centre of the couloir, it looked to me safer this way. I reached the flat ground of the valley and started to sing, seized by relief. Through the petrous lava tongues I returned to the house without windows, my cosy home now. I could get down to Kayseri even today, but I preferred to go to sleep. Outside the wind got his powers back, but I was already safe and warmed up. On the morning, while preparing to go, I found a game – redesigned me huge backpack into a sledge. The experiment looked to be successful – I advanced quickly, in case of descend it’s better to pull than to carry. For my surprise there were some movement on the site where me and my Trabzon friends made a short brake, the day before yesterday. I saw some persons to leave the site. Soon I reached them – just to find my new friends again! They stayed for two days in the tents, then came the time to leave. They gave up on summiting due to stomach problems, that one of the girls had. Umut, the guy that speaks good English, wore two backpacks and one of the girls walked free of luggage (probably the one with the sick stomach). We put it on my „sledge“, I started to pull again, Umut was pushing it from behind. It was difficult to go that way, especially for my friend, folded on two. At a point we heard a song from the mosque, situated in the ski resort. Soon we saw our hut, we entered to make a brake. There I told them about my adventures on Erciyes, while eating Turkish delights (Lokum).

 

С червено съм отбелязал пътя си на отиване, а със синьо – обратния.
The accent is marked with red, the return – with blue.

После отидохме заедно до полицията, за да се впишем като завърнали се. И се разделихме. До Кайсери пак пътувах с бус, на автогарата в града си купих хапване и се скрих от дъжда. Нури днес беше зает, но се чувствах така спокоен, обзет от някакво тихо щастие, че бях готов да го чакам и до мрак. Запя ходжата от близката джамия и ми прикова вниманието! За първи път да чуя тукашна молитва и да я запомня! Гласът на този мъж беше много въздействащ, той удължаваше именно тоновете, които ме впечатляваха най-много. Докато се прехласвах, дойде и Нури. Аз тръгнах да го уверявам, че без проблем щях да го почакам още няколко часа, но той хич не изглеждаше изнервен или обезпокоен. Посрещна ме с широка усмивка, след което до края на деня му правих компания – в офиса, на автогарата, а накрая и у тях. Разсърди ми се като разбра, че не съм му казал че съм свършил парите. Нямаш ми доверие като приятел, рече. Така бях принуден да приема автобусен билет от Кайсери до Истанбул, купен от него. И същата вечер потеглих. В турските автобуси дават одеколон в шепите на пътниците, да се освежат. Минахме през нощния Анкара, където покрай нас се мяркаха някакви грандиозни архитектурни изпълнения – недотам впечатляващи за мен лично, защото модерната градска среда не ми е по вкус, а и предвид формите и размерите на скалите, от които тъкмо бях слязъл… В Истанбул имах кратък престой, по време на който успях да отида до Топкапъ (не двореца, а византийската стена) – там е загинал последният византийски император Константин ХІ Палеолог, сражавайки се редом до войниците си. Скоро автобусът за София потегли. Тягостно впечатление ми направи разликата от двете страни на границата. От българска страна беше запуснато, изоставено и тъжно; мрачното време допълваше тази картина. Иначе, имах късмет с транспорта – главното шосе отново работеше (след наводненията), а до мен седеше един студент. Момчето беше турски кюрд, учещ медицина в Пловдив; вече беше научил български много добре. Разделихме се като приятели, с уговорка да си разменим гостувания тази пролет.
И пак в София. В автобуса шофьорът едвам изтърпя да ми продаде един билет. Близо до мен седна млад мъж с ужасна миризма, който ме накара да се преместя (иначе имаше хубав глас – разбрах го, докато всички слушахме какво си говореше сам). После се качи един доста пиян мъж и си пусна чалгия на телефона. Все пак, хубавото беше повече! Както след всяко пътуване и сега се чувствах деен, кипящ от енергия да се заема с очакващите ме задачи. Това винаги е последния положителен ефект, който пътешествията ми оказват!

We went together to the police office, to inscribe ourselves as successfully returned. Then we said goodbye, I departed to Kayseri. To the city I took a mini-bus, on the bus station I bought some food and get hidden, it was raining. Nurettin was busy today, but I wasn’t worried at all. I was so calm, seized by kind of quiet happiness, I was ready to wait for him until dusk. The imam from the nearest mosque started to sing and caught my attention! That was my first time in Turkey to hear a memorable prayer! The voice of that man was touching, he elongated exactly the vowels that impressed me the most. Nuri came at this time, I assured him that I can keep waiting for hours, it wasn’t needed for him to hurry. He didn’t look jerky or worried. He met me with a big smile, after I stayed with him till the end of the day – in his office, on Kayseri’s central bus-station and in his home. He get a bit angry when it came out that I actually have no money, and I did not shared this with him. You don’t trust me as a friend, he said. This way, I agreed to accept a bus ticket to Istanbul, bought by him. And departed the same evening. In the Turkish buses the stewardesses give away some lemon flavoured water (like aftershave) to the passengers, to refresh themselves. We made a stop in the night Ankara, our road passed between some giant buildings, true architectural wonders. I wasn’t that impressed – the modern city environment isn’t my favourite, also it definitely can’t be compared to the natural forms and volumes I’ve encountered on Erciyes… I had a short pause in Istanbul, so I managed to visit Topkapi (not the palace, but the Byzantine walls) – there died the last Byzantine emperor Constantine XI Palaiologus, while fighting side by side with his infantrymen. Soon after I departed, with the bus to Sofia. The difference between both sides of the border territories created a painful impression. The Bulgarian side looked abandoned and sad; in addition, the gloomy weather made this picture complete. Otherwise, I was lucky with this transfer – the main road was unblocked (after the flood), I had a company – a student, sitting next to me. The boy was a Turkish Kurd, studying Medicine in Plovdiv University, he already spoke Bulgarian very well. We said goodbye each other like friends, with the plan to exchange visits this spring.
In Sofia again. In the city bus the driver hardly endured so sell me a ticket. Close to me sit a young man with a horrible smell, that forced me to change my seat. Still, he had a nice voice – everybody in the bus found this, when he started to speak to himself. On a next bus stop seriously drunken man get into the vehicle, listening trashy music on his mobile… No matter those things, I’ve returned inspired! Every time when I finish a long trip, I felt myself vigorous, burning with desire to carry on with the tasks that waited my returning. This is always the final positive effect that the adventures bring to me!

__________________________________________________________________________

Englishmen on bikes! / Англичани на колела!

В началото на юни’2011 група млади англичани пристигнаха в София на ергенско парти. Потърсиха си вело-приключение за един ден, през сайта на наш планински водач. Той обаче беше зает и ги препрати към втори. Вторият също не можеше точно тогава да отреагира… И така удари моя час! 🙂 С шофьора и вело-механика Илко натоварихме колелетата на специализирано ремарке, закачено за буса ни. Така приготвени, взехме туристите от хотела им и поехме към с. Железница. Оттам, по стария Рилски водопровод (известен още и като Панорамния път) се пуснахме с колелата към кв. Бояна, където ни чакаше нашия бус. Така загряхме добре за вечерта, която изкарахме по клубове и дискотеки в Студенски град, после в центъра на София… Но ето и малко картинки към разказа:

In the beginning of June’2011 a group of young Englishmen came to Sofia on a party before wedding. They were looking for one-day bicycle adventure and they found the web-site of a colleague of mine. He was busy at that time, so he gave them the coordinates of another colleague of ours. But he was also busy so… My hour came! 🙂 With the bus driver and bicycle mechanic Ilko, we put the bikes on a especially designed trailer. After getting prepared, we picked up our Englishmen from their hotel and went to village of Zheleznitsa („made of iron“). From there we took the bikes and following The Old Rila Water Suply Tube (also know as The Panoramic Trail), we descended to district of Boyana. There we met the bus again. This was a good training for the upcoming evening, which we spent in clubs and discotheques in Sofia… And some pictures with the story:

Започнахме да набираме височина по открития и каменист, на места стръмен път. За мой късмет туристите ми имаха здрави нерви, така че този дискомфорт им понесе леко.

We started to bike on a rocky steep road. For my luck, the tourists had strong nerves, so we passed easily this challenge.

Щом стигнахме до пикник-зоната над Железница свихме остро надясно, за да продължим по Панорамния път, виещ през гора.

After reaching the picnic-area above Zheleznitsa, we took right and continued on The Panoramic Trail.

 

 

На трите горни снимки се вижда групата, при първата ни почивка. Тъкмо бяхме пресекли една рекичка, отвъд която спряхме. Направихме няколко снимки, хапнахме по нещо сладко и завъртяхме педали нататък. Пътят ни все така се виеше през гора, с изключение на няколко горски кръстопътища. От тях се откриваха чудни гледки на север, местата предвидливо бяха оборудвани с масички и пейки.

On these three pictures above the group is seen, while taking the first brake. We stopped just after crossing a creek. We made some photos, ate some sweeties and fruits, then headed forward. Our way passes through a forest, despite some crossroads. On those junctions we enjoyed marvelous views on north, someone had the great idea to put benches and chairs around us.

 

На около половин километър под нас, на обширна поляна, двама парапланеристи опитваха да излетят. Погледахме ги, после продължихме напред. Много удобен маршрут за релаксиращ планински вело-преход! Губи височина полека, докато достигне с. Бистрица. После става по-екстремно 🙂

A half kilometer below us, on a large meadow, two paragliders was trying to fly out. After watching their efforts, we continued on our trail. This is a very comfortable mountain bike tour! You loose height a little by little, until reaching the village of Bistritsa („cristal clear water“). After, the terrain gets more extreme 🙂

 

 

 

След като се наобядвахме при беседката и попълнихме водните запаси, се започна придвижване по своеволния път, водещ към кв. Бояна – ту катерене, ту спускания. На места се налагаше и слизане от колелата, иначе нашето приключение беше заплашено да се превърне в оцеляване! Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Така до Бояна!

After having our lunch here, around the wooden pavilion, we replenished our water reserves and started again. This is the way to Boyana town – you have to accent, than to descent, again and again… On certain places it’s also needed to leave biking and start walking – otherwise the adventure can be easily turned into survivor! This way, we reached Boyana.

 

Някои релаксират…

Some guys are relaxing…

… Други пък се забавляват, докато ги снимат! 🙂

… Others are having fun, by picturing them! 🙂

В даден момент решихме, че веселбата трябва да продължи и по-късно днес. На въпроса им къде човек може да се потопи в нощния живот на София, им казах: „Студенски град!“. Речено-сторено. Започнахме с механа (имаше жива родопска музика), продължихме с дискотеки. Първия клуб беше празен, в другите пускаха само поп-фолк, който не им се понрави много. С един керван таксита се прехвърлихме в центъра, където попаднахме на точното място! 🙂 След веселба почти до зори си казахме „Чао!“.

We decided, that our party should continue after the bicycle trek ending. Their question was where you can dive into the Sofia’s night life – and the answer surely is „Students town!“. So we did. Started with a traditional Bulgarian tavern (live music included), continued with discotheques. The first disco was nearly deserted, in the rest they played just Bulgarian pop-folk, which wasn’t that pleasant to my guys. We made a quick transfer with a few cabs to the city center, where we jumped on the right place! 🙂 After partying till 4-5 am, we said „Goodbye!“ to each other.

 

 

__________________________________________________________________________

Japanese trekking group / Японска планинарска група

В късната пролет на 2010-та имах щастието да бъда планински водач на група японски туристи. Разходихме се в Стара планина и Рила, с отбивки по пътя (като тази на открития пазар в гр. Костенец). Уви, случихме дъждовни дни, но въпреки това пътешествието ни мина с приповдигнат дух. Групата беше сплотена, нашият екип също беше задружен – шофьор, екскурзоводка (Лиляна Дянкова, която предостави и снимките, публикувани тук), водач и помощник-водач. Японската група също имаше водач.

In the late spring of 2010 I had the pleasure to guide a group of Japanese tourists. We did treks in Stara planina and Rila mountains, also short visits along the way (like the open market of town of Kostenets). Alas, we had rainy days. Despite this, the journey went on high spirit. The group was united, so was our team – a driver, city guide (This is Lilyana Dyankova, who also granted me with the photos, published here), mountain guide, assistant guide. Our clients also had a guide.

Не знам дали това е типично за японските туристи, но тези хора бяха пословично дисциплинирани – винаги идваха на закуска 3 минути по-рано от заложеното по програма, а по време на преходите представлявахме една по войнишки стегната колона.

I don’t know if this is typical for the Japanese tourists, but these people were absolutely disciplined – they always came on breakfast 3 minutes earlier. On trail, we represented a true soldiers’ column – one after the other!

На тази снимка виждате двама мои помощници – Никола (също планински водач, по професия математик) и Фуруно сан (водач на японската група). Малко по-късно разбрах, че той всъщност е собственик на агенцията, продала пътешествието на нашите туристи… Което автоматически прави мен негов помощник, всъщност.

On that picture you can see two of my assistants – Nikola (on left, with the gray-black backpack) and Furuno San (with the red backpack). I bit later I was told, that actually Mr. Furuno owns the agency, that sold this trip to our tourists… Which automatically makes me his assistant, actually.

Тук, напът от гр. Калофер към х. Рай, открихме една хубава манатарка – Boletus edulis, чудна гъба! С дебеличкия си вид допълнително възбужда апетита!

Here, on our way from Kalofer (town) to Ray (hut), we discover a nice penny bun – lat. Boletus edulis, magnificent mushroom! With its rounded shape it stimulates well the appetite!

След разходката из Стара планина, ние продължихме към Рила. Тук сме на лифт „Ситняково“ – горна станция, напът за х. Чакър воевода. Въпреки че беше началото на юни, лятната пътека за вр. Мусала беше още непроходима заради снега. Така че си спретнахме ходене в по-ниската част.

After the walk in Stara Planina, (Balkan mountains) we continued towards Rila mountains. The shot is made on „Sitnyakovo“ chair lift, upper station, on our way to Chakar Voevoda hut. Regardless of the warm time, the summer path to Musala peak (2927 m, highest on Balkans) was still impassable due to snow. So we made a low altitude walk.

Малко по малко откривах личността на Фуруно сан… Той се оказа водач на експедиция до Еверест, завършила успешно! За мен беше удоволствие да работя заедно с опитен катерач и организатор на туристически пътувания като него.

Slowly I discovered the full portrait of Furuno San… He is actually an Everest summiteer, experienced climber and treks organizer that I had the pleasure to work with.

Това беше група-мечта! След изпълнението на програмата се върнахме в София, където за един ден бях далеч от тях… И ми долипсваха! На следващия разгледахме града и ги изпратихме. Вече мечтая за нова японска група! ^_^

It was a dream-group! After finishing with the program, we arrived in Sofia, there I was away from them for a day… And I started to miss them badly! On the next day we made Sofia city tour, then departing from Central railway station. Since then I dream for my next Japanese hiking group!! *^_^*