Отдавна имах голямо желание да посетя и този катерачен обект! Още помня едно мое преминаване наблизо, преди една-две зими. Бях с млада френска група, вървяхме със снегоходки по маршрута х. Алеко – х. Академик – с. Железница. Грееше ясно слънце, а побелялата планина го отразяваше ослепително! Пътьом хвърлих поглед към стръмните скали отдясно и видях в основата им свръзка от двама души, които тъкмо пристигаха на мястото. На няколко пъти им хвърлях замечтани погледи, след което ги изгубихме от поглед.
Знаех, че този път нямаше да имаме същите условия горе, но поне се очертаваха поносими… Колко му трябва на един средностатистически планински мазохист? 🙂
Две сестрички – вляво е алпийската ми раница, а вдясно стои подпряна раницата за индустриален алпинизъм (изолации и всякакви други дейности от въже). Отблясъците по нея са плод на чиста случайност – тя е изключително прашна!!
С мой приятел и чест алпийски партньор – Дамян Грънчаров, направихме уговорка за 7:30 сутринта, при метростанция „Г. М. Димитров“. Щом е за планина, някакси успявам навреме!
Денят се пробужда… Светофарите зад мен явно са светели в червено, за да се отпечата подобен ефект на снимката.
Снимка със светкавица, този път. Нямаше мъгла, но пак се възпроизведе някакво сияние.
В София ръмеше дъжд, който на Витоша постепенно се обърна в сняг. За мое облекчение това се случи още преди хижа Алеко; така опасенията, че по скалите ще ни вали леден дъжд, отпаднаха. Видеото заснехме на паркинга до хижата.
Базата на ПСС (Планинска спасителна служба), джип и доволния Дамян. Тъкмо съобщихме, че тръгваме нагоре – нека се знае, че има двама по скалите. Разменихме телефони – и напред.
Ето я и крайната ни цел – пирамидата, заела централно място на фотоса. Тук вече трябваше да оставим пътеката за х. Академик и да поемем нагоре, по леко заснежените камъни. Досега си говорихме за Айнщайн и неговите две теории за относителността (Дамян е физик). Оттук насетне обаче се концентрирахме върху правилното стъпване.
Поувлякохме се с изкачването и сега захождаме надолу, за да се озовем под търсения ръб. След кратка дискусия избрахме маршрут за придвижване, свалихме раниците и започнахме да се „окичваме“ – въже, примки, джаджи, котки и сечива.
Едно и също нещо се повтаря всяка зима – при първото ми изкатерване за сезона ръцете ми премръзват, след което ужасно болят, докато възвърнат чувствителност. Добре, че при изкатерването на първо въже се намери място, където можех да се сгърча и да изчакам положението да се нормализира. Наричат я „болката на живота“, защото била индикация за преборване на измръзването… Обаче докато трае, на човек му се ще да не е жив!
Екипирах първа площадка, сложих нови, сухи ръкавички и дадох сигнал на Дамян, че може да тръгва.
Ей го и него, почти е изприпкал горе!
Той продължи с второ въже. Като първи, той трябва да „играе на сигурно“, затова си избира по-лесен път нагоре. Аз обаче вече предвкусвах удоволствието от борбата с една друга, малко по-трудна линия, вляво от неговата.
Снимката едвам показва това, което се опитах да запечатам – малка дупка в облаците, през която прозира светло синьо небе. Как изпъква това петънце на бяло-сивия фон наоколо!
След края на третото ни въже накарах Дамян да ми позира до скалата вдясно. По погрешка стабилизирах нея на снимката, затова моя приятел изглежда неестествено наклонен надясно.
Тук той сподели, че ще се наложи да предприемем слизане, защото краката му са студени и изцяло подгизнали – мокрият сняг беше успял да се напъха през скъсаните му гети, а оттам директно в обувките! Подвижихме напред още 50-на метра, след които Дамян се почувства по-добре (загрят от движението, навярно) и решихме да продължим нагоре, избирайки лесен и бърз терен. Отначало се получаваше добре, слагах осигуровки през 10-на метра, доволен че ги пестя. Не се сдържах и минах през две по-трудни места, но това не ни забави. В подножието на малък таван се събрахме, изядохме един шоколад и продължихме. Лесният терен нещо свърши! След тавана дойде ред на цепка с излизане вляво, после втора…
След 50-на метра терена полегна и вместо катерене започнахме да прескачаме и заобикаляме камъни, а скоро след тях стъпихме и на равна земя. Толкова катерене за днес! Накратко: към 250 м преодоляна височина, малко над шест часа катерене… Определено катерихме за удоволствие, не за скорост.
Разекипирваме се и пак минаваме в пешеходен режим. Ходим, ходим… Нощта пада, ние минаваме през някакви огради и покрай някакви сгради и продължаваме. Аз не се впечатлявам, защото така или иначе минавам за първи път оттук, но Дамян е озадачен – при предишните му две идвания на Резньове не е виждал никакви сгради и огради, а времето е било напълно безоблачно! Бъркам до дъното на раницата и вадя компаса. Коригираме посоката с около 90 градуса и ефектът е почти мигновен – скоро вече слизаме по пътя, свързващ Черни връх с лифт-станция Голи връх. По-надолу снегът свършва и там започват моите мъки – слизането с пластмасови обувки бързо спря да ми е сред хобитата навремето!
Отбихме се през ПСС, за да ни отбележат като оцелели, а те ни посрещнаха като гости! Почерпиха ни чай, предлагаха ни уиски и нещо за хапване… Рахат! Оставихме ги да си допразнуват Никулден и продължихме към колата. Това беше.
Снимка от площадката между първо и второ въже. Отдавна не ми се беше случвало да ида на алпинизъм и почти да не изпитам страх. Имаше ги трудните моменти и днес (паднах два пъти на първо въже, ръцете ми лудешки боляха от студ), но на фона на големите дължини лесно катерене и удоволствието от цялото приключение… Не важат. Да идва по-скоро зимата, че да идваме и ние!!
(^_^)