Веднъж разгледах снимки от нощно изкачване на Черни връх и се впечатлих – толкова е странно и посвоему красиво! Помня клонките на дърветата, покрити с големи игли от скреж… Та когато изскочи предложение да се качим горе за изгрева, реших да се присъединя. Още повече, че по план минавахме през заслон Синята стрела, а там все още не бях ходил. Събрахме се в бензиностанцията на метростанция „Г. М. Димитров“, не успях да закъснея много (но дадох всичко от себе си, в опит да го сторя!).
Побрахме се всички в малък бус и поехме в посока село Железница, където нощта ни завари да се приготвяме за пешеходство.
Светльо (на снимката) беше решил да се качи със сноуборд, а снегоходките смяташе да остави в буса. Беше си приготвил и сериозен наръч дърва, за печката на заслона. Убедихме го да не го взема, защото горе или щеше да има дърва, или щяхме да си набавим (в раницата си носех малка брадвичка).
Поехме по тъмно, засега по познат ми път. Щом стигнахме до пикник-зоната над Железница, включих GPS-а. Ориентирах се в плетеницата от пътеки и поехме по една от тях. Там вече сложихме снегоходки, защото основния туристо-трафик продължава към х. Академик, а ние тъкмо бяхме свърнали встрани от тази „магистрала“.
Светят челници и светлоотразителни ръкавици! Двамата с Ели пробваме по един софтшелен чифт Craft – възхитителни са, същинска втора кожа! Имат и водонепромокаеми капачета, които бързо ги превръщат от технична ръкавица в такава с два пръста. Нищо чудно, че цените им постоянно растат…
Небето се откриваше все повече. Стартирахме с лек снеговалеж, но малко по-късно се радвахме на бляскави звезди! Разпознахме Орион, Малката и Голямата мечка. Ходенето мина по широк черен път (до пикник-зоната), пътека в гора, пътека по открито било и накрая пак гора. Чудно красив и разнообразен маршрут! Нищо чудно, че е така предпочитан за ски с панти зимата и колелета лятото. На излизане от последната гора стигнахме и до заслона.
Ето я и спалнята в нашия заслон. На практика, горе има три сгради – на новия и стария заслон (еднакво добре поддържани), както и трета, по-голяма и от двете. В нея няма много места за спане, но предлага доста разкош за самотна двойка, плюс множество книги за четене (включая романтични романи)… Помислили са хората!
Зад романтичната постройка намерих доста изсъхнали клони по дърветата, насякох от тях и примъкнахме към заслона. Специално за нас тази вечер това се оказа излишно, защото малката сграда се стопли бързо и запасите, вече внесени вътре от преди, ни стигнаха.
Хапнахме, пийнахме, малко смях и малко сън. Натръшкахме се върху тигъра и заспахме…
… Ама не всички се оказаха такива кифли! На призива „Аз казвам лека нощ!“ Светльо храбро отговори с „Аз казвам наздраве!“ и си изпълни заканата! Към 3:30 го заварихме още буден и весел, дружно се застягахме да излизаме.
На тръгване към билото не избрах най-добрия път. GPS-ът сочеше две пътеки, като ние минахме между тях, по-близо до дясната. Те заобикалят стръмен кулоар, а лявата минава по открит, щадящо полегат терен. Така или иначе, скоро бяхме на било и стигнахме до връх Белчева могила (1833 м). Там пътеката се разклонява – дясното отклонение води по стръмен терен в посока х. Академик (знайна и като „Купена“), а лявото (нашето) продължава към билото на мощен рид, заемащ цялата югоизточна част на планината – навярно една четвърт от площта на Витоша. На него са наредени високи върхове като Сиврикая (2113 м), Ярловски купен (2173 м, по името на с. Ярлово от юг), Карачаир (2208 м) и Скопарник (2227 м). На практика болшинството от най-високите върхове на планината са в този дял, оставащ извън полезрението на повечето витошки туристи.
Продължихме напред, като се разделихме на две групи – повечето подсякохме следващото връхче, докато двама го изкачиха и продължиха към Сиврикая. Там се и събрахме.
Така се получи, че вместо на 2290 м посрещнахме изгрева на малко над 2100. За друг път ще знаем, че три часа и малко не стигат!
Ели се е взряла в изгрева, явно красотата я е замаяла дотам, че не се сеща да снима.
Тук вече е „запретнала ръкави“ и щрака!
Ето как пък фотоапаратът на Дивна видя изгрева! Тук Земята прилича на новосътворена планета; снегът е досущ като изстиваща лава, а облаците – като разсейващи се серни изпарения…
Десетина минути след изгрева „серните изпарения“ мощно се надигнаха и ни забулиха в мъгли. Какъв късмет, че за изгрева имахме чист хоризонт!
На дневен ред беше трамбоването по билото до Скопарника. Ние се изхитрихме и подсякохме от запад, където с облекчение съгледах стълбовата маркировка – така вече отпадаше нуждата постоянно да се кьоря в GPS-а и да се старая да държа азимут.
Полека-лека стигнахме и до върха! Там вече изведнъж се оказахме в компанията на хора, след половин нощ и цяла сутрин самотно ходене.
В хижата заварихме само хижаря Чавдар и негови колеги. Настанихме се централно, наизвадихме хапване, а хижата започна да се пълни. Правеше впечатление как редовните туристи се познават и се държат свойски помежду си; те явно идват тук всяка неделя.
Намързелувахме се на водя, докато край нас, около масите, компаниите се сменяха. Видях познати и приятели, натрупах впечатления и за интересни хора, които виждах за първи път…
Щракнахме се пред каменната чучка зад хижата – и хайде надолу!
Кайт-скиор.
Така става, като си забрави човек очилата против слънце! Тънкото ми боне прозира достатъчно, за да виждам накъде вървя… Да живее стълбовата маркировка!
Неочаквана японска изненада под хижа Академик! Един силен и явно гледан с обич пес, от породата акита, се заигра покрай нас.
Още малко и влизаме в гората 🙂 Под нас са се ширнали Плана планина, а по-надалеч – и Лозенска. Акитата избяха, а собственикът и дълго я викаше, обикаляйки нагоре-надолу. От нас никой не изчезна, вкупом си слязохме, включвайки се към „магистралата“ за село Железница.
Много добре се получи…