Веднага след изкачването по фератата на Куклата (срещу х. Мальовица) пак се насочихме към този район в Рила. Този път желанието беше да се влезе в Урдиния циркус, където лично на мен кракът ми не беше стъпвал, а отдавна копнеех за него. И така, по вече запаметения метър по метър път пристигнахме от София и паркирахме зад ЦПШ (Централна Подготвителна Школа). Радвах се на разнообразието този път да си имам компания, нашата малка група от четирима с бодра крачка „зацепи“ напред. Подминахме хижа Мальовица и се спряхме чак на първа тераса.

За мое щастие планът беше да се качим на Мальовишките езера, но по улея, намиращ се вдясно от Овчарския улей. Това на практика е коритото на потокът, отводняващ езерата. Щастлив, че тръгваме по нов за мене път, заскачах по камънаците нагоре.

Особено удоволствие доставя ходенето с прекатерване по камъните, заради контакта със скалата. Откакто открих катеренето, открих нови красоти и удоволствия. Нещата са хубави не само наглед, но и на допир. И ако човек изпитва удоволствие от това да се поти по баирите, то с катеренето добавя още малко сладък мазохизъм!

Щом напуснахме улея и закрачихме край бистрите бари под езерата, съгледахме нещо неочаквано – в ледените води на една от тях лежеше жаба!

Жабката явно вече беше изпаднала в летаргия. Ние обаче бяхме далече от това състояние, така че продължихме нагоре.

„Нагънахме“ баира – къде от желание да напреднем, къде пък за да стигнем по-скоро до мястото, което си определихме за обяд! Скоро се озовахме на билото – вляво се извисяваше Мальовица, а вдясно красяха пейзажа Ушите.

Спуснахме се надолу, по камъни и твърд, хлъзгав сняг. По-надолу снегът отстъпи на тревички и там спряхме. На мекия зелен килим разположихме вкусотиите си – пушена скумрия, хлебец, ябълки, пържен микс от манатарки и други гъби…

Продължихме спускането, там разговора се завъртя в посока на едно откритие – в Норвегия открили най-после електрически крушки, възпроизвеждащи слънчева светлина (т.е., под светлината им кожата ни синтезира витамин D).  На Север нощите са дълги, така че хората си имат нужда.

Минахме покрай зрели хвойни и някой рече, че плодовете им са ядливи. Това не бих го предположил, винаги съм се старал да хапвам боровинки и да не ги бъркам с плодовете на хвойната, обикновено също растяща там. Опитах… И не беше толкова зле, колкото съм си мислел. Все пак, по едно на час ми стига!

След три минути излязохме на поляна, откъдето бликваха изворите на планински поток. Един извор се появяваше току изпод близкия сипей, друг пък имаше за начало кръгло езерце. В него водата избликва на тънки струи от дъното, покрито с едър светлосив пясък. Тези мини-гейзери образуваха под вода малки вихрушки, изключително магическо зрелище!

Това видео запечата нещо от природния спектакъл.

Бих се върнал тук. Надолу следвахме потока, пътеката криволичеше из клековете там и скоро ни отведе до самия Урдин циркус. Наближихме стар заслон – един от тези, правени от Кире Чугуно, местния доброволен благоустроител.

Явно животни бяха успели да проникнат в малкото убежище. Прибрахме обратно вътре одеалата и ги оставихме така, че да могат да се сушат. На Чугуна му се пада отново доста работа тук, опасявам се…

Продължихме със слизането и скоро съгледахме камък, който ни изкуши да си опитаме силите.

 

Без допълнителна екипировка (омекотяваща паданията) не се раздадохме докрай, щото щеше да е рисковано. Така че заслизахме нататък. Вляво набелязах още камъни, потенциални боулдър обекти.

Поляните заменихме с гора, докато не стигнахме до Яворова поляна. Там навремето са провеждали занятия инструкторите от ЦПШ. На това място тръгват пътеки към х. Иван Вазов (по Зелени рид) и х. Вада, а горски път поема в посока ЦПШ – натам бяхме и ние. Последната, най-стръмна отсечка изминахме много бързо. С удоволствие се възползвах от кардио-тренировката, имах нужда от подобни проверки. Скоро бяхме планирали планинарско пътуване към италианските Алпи, за което се стараех да съм във форма.

Хотел „Ален Мак“… Паркинг… И обратно към вкъщи 🙂