Нова зимна загрявка – Комини

След разкършването на Резньовете отпреди две седмици, минахме към втора решителна фаза от подготовката ни за зимния катерачен сезон. Този път акцентът падна не върху борбата със студа и мокротията, а върху техническата наработка при боравенето с котки и сечива по време на катерене. Или изразено с правилния термин – dry tooling.

При лифт-станция
При лифт-станция „Бай Кръстьо“ паркирахме и захванахме окомплектовка.

За целта отидохме на Комини, където можехме безопасно да пробваме гола скала на болтове. Друг плюс е, че здравия гранит не се руши лесно и така отпадаше опасността да развалим спортен тур, докато издевателстваме по него със сечивата.

Дамян повежда първото въже за деня - така се падна жребия!
Дамян повежда първото въже за деня – така се падна жребия!

Този път обстановката си беше наистина dry – сухо като гърлото ми след лятна екскурзоводска беседа в Рилския манастир. Ужасно ни се прищя да покатерим лятно, по еспадрилки! Но няма време за глезотии – идват зимни виелици, които вдигат летвата доста високо.

Качихме се бързо до скалите, подминахме долния сектор и се установихме горе. Топла, красива и подканяща скала! Напролет с огромно удоволствие бих покатерил лятно там. Теглихме жребий и Дамян поведе първо въже. Поизтръпнахме, защото първата му осигуровка се падна доста над земята, ама той се справи мъжки.

Сашо потегли втори, така че аз трябваше да го изчакам десетина метра, преди сам да го последвам. Сърбяха ме ръцете да започна! От място започнах да разучавам първите си хватки и стъпки, скоро получих утвърдителен сигнал.

Първите десетина метра от това въже бяха сред любимите ми за деня. Баавно и внимателно… Малко нагоре, траверс надясно, хайде сега само нагоре… Беше чудесно, че катерехме на двойно въже; така между осигуровките на моя край оставаше достатъчно пространство, за да опитвам нови, по-интересни варианти за преминаване нагоре.

Събрахме се на площадката преди финалното второ въже и стана така, че го поведох аз. Всичко вървеше добре, като изключим само факта, че с цел да заработим повече дължина решихме да се движа по диагонал, което отдалечаваше малко осигуровките – леко стресиращо е. Не стига това, ами и се случваше някоя хватка да поддаде, да се наложи да се хвана с ръка… Изнервящо! И като за капак, в един момент установих, че пред мен липсва планка. На логичното място стърчеше новичък анкер, обаче на него не никой не беше завил планка.

Гледка надолу от площадката след второ въже.
Гледка надолу от площадката след второ въже.

Ей-така става понякога – човек тръгва на културно катерене, а в следващия момент се оказва забъркан в див алпинизъм! Прекратих движението по диагонал и тръгнах право нагоре, където теренът беше най-лесен за изкатерване. Хващах се яко с ръце, пуфтях и набирах височина, а заветната площадка на два болта все повече се приближаваше. Нейсе – осигурих се, събрах излишното въже, направих площадка и задърпах Сашо и Дамян. Сашката ми се кълнеше, че точно в този момент те двамата много ме обичали, което чудесно разбирах. Излязохме на терасата над тура, скатахме си въжето и се пръждосахме оттам.

След второ въже.
След второ въже.

Малко по-долу ни се отвори рядко виждана гледка към Софийското поле – отделни облаци се синееха над града, някои квартали блестяха в жълто на слънцето, а по-високо погледът попадаше на грандиозна переспектива, щом срещнеше Балкана и морето от хълмове на север от главното било…

Магическата гледка към Софийско поле.
Магическата гледка към Софийско поле.

Върнахме се отново в основата на маршрутите, с идеята този път да пробваме нещо по-късо, но и по-кораво. За тази цел Сашо изведе едно 30-метрово въже по еспадрили и си направихме горна установка.

Ето го, готов с еспадрилките.
Ето го, готов с еспадрилките.

Въпреки двата тавана, през които минаваше маршрута, катеренето вървеше много по-приятно, отколкото досега. За това лесно се намери обяснение – двете въжета направихме по скала, чиито форми включваха основно плитки дупки и неудобни скални прагчета, докато на горната установка ние намирахме и доста вертикални цепчици. Първият тур намирам по-удачен за лятно катерене, предвид терена…

Окончателно се убедихме, че котки тип „monopoint“ (с един хоризонтален зъб напред, не два) намират по-добро приложение в този тип катерене. Позволяват човек да катери с лице към скалата, да се движи по-свободно… Почти като с еспадрили!

Изкачихме се и тримата по веднъж, след което слънцето докосна хоризонта. Събрахме инвентара, доволни от температурите, но мръщещи се на калта и заслизахме.

20141216_170012
Стягаме се да слизаме.

 

Движението с пластмасови обувки този път отчасти ми се отдаде, благодарение на тънкия слой сняг, създаващ облекчително приплъзване и омекотяващ всяка стъпка.

Върнахме се при колата, увлечени в разговори… И така до София, както винаги 🙂

20141216_180209

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *