Ето че се състоя и първата ни програма за тази едва започнала година! Целта беше връх Злия зъб, с който през отминалата 2015-та изпратихме зимата от билото на Рила (разказа). Този път всичко се случи по съвсем различен начин…

С факта, че успяхме да съберем група, изпитвах типичното вълнение на организатор на мероприятие. Но още по силен беше възторга предвид факта, че най-после ще ида на зимна планина. Голямо облекчение ми носеше и факта, че няма да съм сам – със Сашката Пенков заедно поехме водаческата роля. Още в началото на декември той набеляза няколко прояви, което израстна до цялостна зимна програма за началото на 2016-та.

Доста хаотична предварителна организация! Трябваше да вкарам събитието в и без това запълнената си програма, но като е желано, човек не пита за цената на мечтата! Намерихме екипировка, събрахме ентусиасти, а щом закъсахме с транспорта, Сашо спаси положението с личния си автомобил.

И ето ни на старта: двамата водачи, чичо Христо (на Сашо татко му) и нашите първи ентусиасти за 2016-та – Краси, Люси, Явор и Ицо. На ЦПШ приготвихме тежките раници, нарамихме ги и поехме към х. Мальовица. Този уикенд на хижата беше доста оживено, БАССЕС (“Българска асоциация за ски свободен и екстремен стил” – сайт тук) провеждаха курс. За наше облекчение споделихме хижата с много полезни хора (персонални благодарности към Момчи Панайотов), защото получихме актуална информация за лавинната опасност и заехме екипировка – лавинен уред, сонда и лопата. Споделихме я и с група приятели – Жоро Петлешков, Ванката Славчев, Тони Хубанчева и други.

Настанихме се и оставихме тежките раници. За отбелязване е, че хижата предлага и съвсем новички стаи двойки. Заради проблем с водопровода нямахме течаща вода, но това не накърни особено комфорта (моля, не ни мислете за нечистоплътни).

Със значително облекчен багаж поехме към учебните скали срещу хижата (вдясно от Куклата и виа-фератата). Там пуснахме установка на два къси маршрута и започнаха опитите. На левия нещата горе-долу се получаваха, но десния си остана непреминат (даже и от мен, щото установката му я сложих отгоре и после Сашо ме пусна по него на рапел). Прищя ми се да го пробвам накрая и аз, не без усилия и малко късмет се получи!

Заради тотално сменения жизнен ритъм напоследък (нощни смени и спане денем), последната нощ преди пътуването бях спал само трийсет минути. След тренировките с блаженство полегнах за малко, преди вечеря… И откарах два часа и половина! Слязох при другите да хапна, после си легнах пак – и няма заспиване. В главата ми се гонеха мисли, предимно от организационен характер; на другия ден Сашо сподели, че и неговата нощ е протекла по сходен начин. Час преди обявеното събуждане за групата ми се приспа леко… И почувствах глад! Дотук с опитите.

Потеглихме към 5:15 сутринта в стегната колона. Газехме в пресен сняг, насред мъгли. Добре, че към БАК си бяхме подсигурили пъртина от предишния ден (група приятели беше минала оттам), иначе можеше и да подмина правилното място за отклонение наляво.

По развиделяване стигнахме малкия каменен заслон. Със задоволство отбелязах, че заслонът беше с подновени стъкла на големия прозорец, вратата също изглеждаше прясно боядисана. Ние последния април заварихме далеч по-голям бардак вътре – единствения плюс беше, че за топене на сняг нямаше нужда да се излиза навън. Скреж и лед бяха опаковали малката къщичка, така подсилвайки я с фина здрава броня.

За наша изненада вътре намерихме двама спящи скиори – е, разбудихме ги. Ние нагоре, а те – надолу, в пухкавия сняг-мечта! Сашо и Ванката тръгнаха напред да огледат терена и да опънат парапет към премката между Зъба и Орловец. Аз изчаках групата да се приготви и след 30-40 минути ги последвахме. Заради забавянето се опасявах, че малкия ни преден отбор ще зъзне в чакане, щом приключи с въжето за парапета. Те обаче бяха преизпълнили плана и при пристигането ни имахме изведено въже и по южната стена на върха!!

Преминаването над Синия улей никак не беше психарско, защото в пресния сняг избихме пъртина и риск от подхлъзване и падане на практика нямаше.

Всеки си чака реда за изкатерване по Южната стена, Сашо Сивия осигурява 🙂

Рапел надолу. “Сглобихме” следната схема: Сашо ги изкатерва, Иван ми ги откача от установката и ги закача на края на моето траверсно въже, аз ги водя и връщам от върха, след което Ванката пак ги “подава” на Сашо, който ги спуска обратно долу.

На върха!!! Криси ликуващо позира, само дето човек може да се почуди къде е правена снимката – на Злия зъб ли, на Еверест може би, или пък на паркинга пред блок в Дружба 2… Панорамата беше пленителна, както загатва и снимката!

До този момент Рила сдържаше гнева си, но по обед това се промени. По лицата ни зашиба сняг на парцали, запокитван от студения вятър. Планината беше така великодушна да изчака слизането от върха, за да ни подкани по безотказен начин да се евакуирваме възможно най-бързо.

Позираме обратно от Първа тераса, след като всички приключи. Позата на колене всъщност ми носи доста облекчение, щото се доближава до лежането – за последните два дни смогнах да поспя общо три часа.

Красоти, които в галерия за изобразително изкуство не се виждат. Въпросният творец предпочита други селения, където да се вихри!

Върнахме се на хижата да обядваме и да направим инвентаризация. Оказа се, че липсва едно сечиво; някак беше изпаднало от раницата на Ицо. Така че ако ходите в тази посока, от снега се подаде лилава метална дръжка и сечивото не ви допадне, да ни потърсите, моля 🙂

Като цяло, прогнозата за времето доста ни колебаеше – ще го бъде ли или не… В крайна сметка направихме добре, че отидохме на място и стъпка по стъпка пробвахме да доближим границата на поносимостта си към сурови природни условия. За наше удовлетворение качихме върха, без да я достигнем. Благодарим на куражлиите, които участваха в теста с нас!