Ето едно от ежегодните, чакани с нетърпение събития! По повод кинофестивала, в Банско се стичат любители на екстремни спортове от цяла България. Тази година обаче решихме да го съчетаем с планинарска проява от съвсем практическо естество… Приятел ме потърси с идея за изкачване на вр. Вихрен, по тур Кулоара на северната му стена.

Стартирахме в шест сутринта от Банско. Щеше ни се и по-рано, но хич не е лесно да намериш толкова ранобуден шофьор, още повече пък по време на фестивала! При ски-пистата на Шилигарника пътят се оказа затворен, както всяка зима. Направи ми приятно впечатление това, че карането на ски там вече беше уредено, машините бяха утъпкали добре. След критичен оглед на снежните препятствия решихме, че нататък ще трябва да се продължи пеша (но джип все още минава). Денят вече приближаваше, започнаха да се откриват снежни панорами напред.

За четиресет минути стигнахме до хижа Бъндерица, откъдето почнахме с изкачването. Групата ни се състоеше от четирима души – двама, тръгнали към Джамджиев ръб и ние с Данчо, приготвени за зимно катерене по стената.

Въпреки че до хижата пътят беше още черен, веднага след нея нагазихме в сняг. Бързо набрахме височина, нетърпеливи да започнем със замисленото за деня!

След Малкия казан пътеката започва да се изкачва на широки серпентини, като в края им се отделя тази за Ръба. Направихме си една снимка там, разменихме пожелания за успех и всеки си пое по пътя.

Ние продължихме с къс и стръмен участък, който се оказа твърде неприятен за газене. Чудех се какво ли щеше да е по стената, при същия сняг… Лека-полека започнаха да се откриват гледки напред и при вида на заснежените скали, частично огрени от слънце, на мен много ми се докатери!

При мен подготовката за подобни изкачвания винаги е съпроводена с притеснения, но гледката напред този път ме изпълни с нетърпение да започнем, всъщност. Продължихме с биенето на партина напред, в един момент дори хлътнах до кръста. Много труден за газене сняг! Уж стъпил стабилно, тъкмо пренесеш крак напред… И той неминуемо пропада по-дълбоко!

Едвам-едвам напредвахме, най-после се приближихме достатъчно, за да мога да хвърля един поглед на нашия маршрут. Гледката беше отчасти обезсърчителна – червеният пунктир сочи пасажа, който ме притесни. Миналата година сякаш именно оттам минахме, но по сняг… Подобен смесен терен ще ни забави, а ние и без това нямаме много, предвид късия ден. Ракурсът, от който сега наблюдавах стената, всъщност ме заблуди – зеления пунктир сочи вярната линия, но разбрах това доста по-късно.

Успяхме да догазим до основата на тура към 11:00. Облачната шапка, похлупила Вихрен, слезе при нас и заваля ситен снежец. Финализирахме вече витаещото във въздуха решение – днес няма да се катери! Твърде много минуси се насъбраха.

Спряхме за почивка и хапване в основата на кулоара вдясно, който решихме да изкачим – ей-така, за утеха. Сложихме котки и тръгнахме нагоре. Изкачването беше толкова лежерно, че се отказахме и от въже – ходехме успоредно и си говорехме през цялото време. Много е приятно човек да катери с нови хора! Всеки пази истории, които вълнуват и нас самите. Да откриеш личност е като да изкатериш маршрут; опознаваш го, виждаш какво ти пасва и решаваш дали ще посетиш тази скала отново.

Излизането от малкия кулоар. Не беше кой знае какво катерене, но донесе удоволствие и някакъв логичен финал на днешното ходене. Доволен съм, че го преминах и по още една причина – намирам го чудесен за клиенти със скромен опит или курсисти!

Данчо на финала. Шегувахме се с осъществяването на първо зимно изкачване на К2. Сега остава да ги повторим всички тия 122 въжета, този път – свободно преминати! 😀

Заобиколихме по пътеката надолу и скоро хванахме старите си следи. На места вятърът вече ги беше зарил със сняг. Точно при това слизане прозрях, че напразно съм се притеснявал за каменливия участък по маршрута! Вярната линия (зелен пунктир на гореизложената снимка) беше видимо добре застлана със сняг. От този ъгъл и Данчо намери машрута за по-малко предизвикателен от досега мисленото. Снегът спря, а облаците пак се качиха на престола си. Е… Кураж вече имаме, но време – не.

Красотите нагоре…

… И тези надолу, включая родопски била (Беслет, може би?).

Зърнах един шпионин и успях да го снимам. Можете ли да го намерите на голямата снимка?

Залезът продължаваше да ни приближава. Малко преди стъмване се мернаха и белоснежни рилски била. На паркинга седнахме на раниците и зачакахме нашите авери, благополучно слизащи от върха. Данчо ме почерпи с храна (че в раницата си имах днес само една вафла и четири филии хляб), а една майка с деца му даде две цигари. Идилия… До момента, в който застудя. Намери се обаче и автостоп за надолу, така че отървахме студуването.

Кинофестивала! Тук не само че не съобразих, че снимките са забранени, ами и щракнах една със светкавица. Естествено, след малко Натали (организаторката) напомни, че такива действия са забранени!

Две неща ме впечатлиха много тази година. Първото е презентацията на Боян Петров за изкачените от него три осемхилядника това лято (Канчендзьонга – 8586 м, Броуд пик – 8047 м и К2 – 8611 м). Това постижение е не само ненадминато в българската алпийска история, но се нарежда доста напред и в историята на световния хималаизъм! Боян беше дискретен по отношение на планинските си планове за догодина, което ме оставя със смесени чувства. От една страна, ще се гордея по български с всеки негов нов подвиг, но от друга все повече бих се притеснявал за него самия. Не бива да го губим, пък ако ще и за едната пуста Хималайска корона*!

*носител на Хималайска корона става всеки алпинист, изкачил главните 14 осемхилядника на Земята.

Странно, но второто впечатляващо за мен събитие на фестивала беше филм, който някога бях гледал – и почти забравил. Някакси точно сега му беше дошло времето! Приятелство, несгоди, несигурна цел, загуба, преосмисляне на житейски ценности, страдание, триумф… Този филм ми дойде като зелена салата с репички и краставици рано напролет!

Кадър и от веселбата! За поредна година хотел “Бъндерица” ни посрещна в уютния си приземен бар.

Ежегодните удоволствия са нещо чудесно балансирано – хем не са често, че да омръзват, хем знаеш че ще ги има, за да те топли мисълта за тях…