Тук публикувам разказ за новогодишното ни пътуване, което организирахме с моя колега и първи учител в катеренето Кольо Владов. На 31-ви декември сутринта четирима души потеглихме от София към Боровец, в съглашение с още двамина от Пловдив.
Спряхме при разклона за х-л „Олимп“, скоро дойде и пловдивската група. Заедно се придвижихме до чешмата и малкия паркинг, при началото на пътеката за Мусала.
Застягахме екипировка, бяха раздадени щеки и снегоходки… Има нещо, което винаги охотно използвам. Дългогодишната наработка ти позволява да се приготвиш за път за 2-3 минути, след което просто почваш да чакаш другите. В началото на ходене с нова група това позволява на човек да огледа участниците, да започне да си съставя мнение за всеки от тях, да им помага в приготовленията.
Поехме нагоре с прибрани по раниците снегоходки, защото пътеката беше добре трамбована, от туристи и скиори.
Малко преди да излезем от гората (преди Велчево мостче), спряхме да закусим. Към разнообразието от сладки неща бях добавил тостове от експандиран ориз, които чудесно вървяха с намазан мед върху тях.
По обяд стигнахме до х. Мусала, която се пукаше по шевовете просто! Въпреки че гореше печка и беше препълнена с туристи, вътре беше студено. Хапнахме по супичка и се застягахме пак за път.
Някъде след Женския улей се стъмни, а вятърът се усили. Изобщо, прогнозата за днес беше с ниски температури (за върха от порядъка на -17) и силен вятър. Стигнахме до заслон Ледено езеро, в предверието свалихме снегоходките… И вътре намерихме оазис, в сравнение с бушуващия планински свят отвън!
Видео от заслона и атмосферата вътре.
Намерихме свободно място като за нашата група и се разположихме. Масата взе да се огъва под тежестта на празничните ястия, които заприиждаха от видимо бездънните раници.
Взорът се радваше, но не спирах да мисля и за изкачването на върха в полунощ. Поддържах връзка с приятел, който беше успял да се придвижи нагоре с групата си по-рано. Условията навън никак не вещаеха скучно катерене. Получих така чакания СМС от него, който окончателно ни отказа да се пробваме.
На хижата тази вечер се беше настанила много голяма група млади туристи, които също имаха в програмата си Нова година с шампанско на Мусала. Водачът им се чувстваше длъжен да опита изкачване с най-големите куражлии от тях, така че една малка част от туристите го последваха навън. Не след дълго всички те се върнаха.
От всички в заслона само една млада македонска свръзка успяха да се качат и да се върнат. Разказваха, че на самия връх е трябвало да лазят, защото поривите на вятъра навярно стигали до 130 км/час. Това прави усещане за студ поне -25 градуса… Нямаше нужда 🙂
На другия ден тръгнахме рано и пристигнахме при върховата пирамида заедно с изгрева.
Аз и Ели се увековечаваме тук.
Ето за какво бихме целия този път…
… А ето и известна част от ентусиастите.
Слънцето бързо набра мощ и скоро без очила яркостта стана горе-долу такава.
Пихме чай, помайвахме се, но накрая потеглихме в посока Близнаците. Тази вечер трябваше да стигнем до х. Заврачица.
Правим почивка по склона на Малкия Близнак (2777 м), а за фон имаме Мусала, Трионите, а в дъното вляво – и Витоша.
Траверсът, кръстен Трионите – предвид умерената трудност, която предлага, мисля скоро да го включа в нова наша програма.
Поглед и на юг – язовир Бели Искър и Южна Рила.
Тук избираме да подсечем труден участък, напомнящ траверс. За целта осигурявам Кольо, който се спуска долу и устройва посрещане за всички, които спуснах след него.
На слизане от Големия Близнак (2779 м) спряхме за хубава почивка. Тук вече снощният вятър окончателно отмина, така че мързеливо се изпънахме на слънце, хрупайки осолени бадеми – да си жива и здрава, Ели!
Пътят ни напред – най-вдясно е седловината, по която продължаваме към двата върха. Първо достигаме десния – Маришки чал (2765 м), а след него и Манчо (по-скалистия връх вляво, 2771 м).
Добър кадър се е получил! Изтощена туристка и водач, идващ на помощ. Кольо, за учебник си тук!
Поемаме надолу от Маришки чал, към седловината между него и Манчо. В най-ниската точка пресякохме следи на кози.
Тук вече започнахме слизането от Манчо, а пред нас в ниското се събират четири пътеки – нашата, тази за х. Заврачица, тази за х. Белмекен и пътеката за х. Грънчар.
Тук сме се снимали при х. Заврачица вече. В топлата столова печката беше като малко слънце – топлеше и сушеше всеки и всичко, попаднало в обсега му. Чаят на хижаря Пламен беше уникално вкусен!
Тук доунищожаваме новогодишния пир, с помощта на топла чорбица. Същата нощ ставах до тоалетна и не бях предвидил това, че през нощта агрегатът не работи. Разбрах какво е да си слепец – в пълен мрак слязох на долния етаж, ползвах тоалетната и се върнах в стаята… Всичко това без инциденти!
На сутринта заслизахме към Боровец. Отново се завърнахме в гористия пояс, пак ходехме по горски пътища… Обратно в селенията на човеците!
Тук наснимахме една заледена каскада, срамежливо спотайваща се зад клони и паднали дървета. Прииска ми се да продължа нагоре по коритото на тази рекичка, в търсене на някой по-висок и вертикален праг, където може да се спотайва още по-пленителен лед!
На една скална площадка тук се оглеждаме и снимаме.
Натрупаният сняг кара човек да изпитва лек гъдел, докато минава над зейналата дупка отдолу, а перилата му остават по-ниско от обикновено.
Днес Кольо тотално ни разби с почти енциклопедичните си знания за Рила – спирахме на почти всеки разклон, всяка сграда по пътя, за да слушаме за историята ѝ. Тук например сме пред изоставените конюшни на двореца Саръгьол.
Напред към хижа Чакър воевода! Днес имахме лесно, но дълго ходене. Чакъра ни беше важна опорна точка, където щяхме да хапнем, да се посгреем и да съберем сили за финалната отсечка до Боровец.
Ели не издържа на изтощението 🙂
Гласувахме дали да я оставим, за неин късмет избрахме обратното!
За свое щастие пък намерих в снега следното късметче: „С УСПЕХ всичко ще върви, затуй хорото поведи.“ Взехме го за предзнаменование за 2015-та, ха дано.
„Паркингът“ пред хижата.
Топлата уютна хижа дори изпревари очакванията, защото имахме и много приятен разговор с хижарите.
Тук се радваме на панорамата, откриваща се от скалната тераса над Ситняковски лифт. Разглеждахме ски-пътя, идващ от Маркуджиците, като отвреме-навреме малки фигурки се стрелкаха надолу по него.
Време за раздяла – хората с лифта се качват, а ние продължаваме надолу.
Благодарен съм на Кольо, че бързо измисли интересно ходене за Нова година. Оставаше само да наглася организацията за него – и ето, направихме го.
За оплаквания, коментари и евентуално похвали, моля обръщайте се към двамата виновници по-долу! 🙂