И тъй, нека почнем с новия осведомителен бюлетин, докладващ за поредната ни разходка по камънаци! Успяхме да сбъднем и втората замислена програма за 2016-та – изкачване на Мусала и преминаване по линията на алпийски траверс Трионите.
Както обикновено става (всъщност, това е белег на всяко приключение), нещата не се стекоха по план. Първо, не намерихме надеждно място за нощувка, което да е стратегически добре позиционирано. Хижа Мусала се пукаше по шевовете, а заслон Ледено езеро стоеше празен… И заключен. След множество телефонни разговори (наистина съжалявам за притесненията, причинени на всички служебни и частни лица) нещата започнаха да клонят към нощувка в неотопляемата, но пък и незаключваема стаичка в заслона.
Това доведе до някои организационни изменения… Първо, групата намаля от шестима на петима; шестият пасува, за да не усложни вече наченала настинка. Второ, променихме маршрута, предвид липсата на топло място, където да се сврем след мокрещото ровене в сняг по билото между Ястребец и връх Мусала. Така че си се качихме с лифта, а после по писти и туристически пътечки финиширахме на Ледено езеро. Изобщо, ако и преди това пътуване надълго трябваше да се бистрят схемите с транспорта и екипировката, аферата „Уотъргейт“ щеше да изглежда като семпла игра на жмичка при сравнение!
На лифта правим последни приготовления. Беше ми интересно да науча нова вариация на лифт-маршрут към х. Мусала – слиза се по един от Маркуджиците и после се качва пътеката до хижата; така хем не се бие целия път пеша от Боровец, хем се избягва лавиноопасната лятна пътека.
На хижа Мусала хапнахме по една супичка с малко от нашата сухоежбина, гледайки как пристигат група след група… Наистина натоварен уикенд, имаше дори резервация отпреди месец! Все млади и добре екипирани туристи, наглед без особен опит в планината. Направи ми обаче добро впечатление факта, че нямаше самонадценяване и всички групи имаха водачи.
Скоро и нашата група пое нагоре, с натежали стомаси захванахме стръмния улей, извеждащ при езерото преди Палеца. Настигнахме пловдивска група, тръгнала за върха, подминахме я и „акостирахме“ на заслона. Със свито сърце минах отзад и захванах да откопавам вратата на неотопляемата стаичка; молех се всичко да е именно както Митко, синът на хижарката Величка ми беше казал по телефона – отключено е, има одеала. Еврика, влязохме! Стаята беше в много добро състояние, само дето на 7-те легла се падаха общо 10 одеала; нищо, ще компенсираме със спални чували. Най-замръзналите се топлеха на пламъка на примус, докато сваляхме излишната екипировка и се готвехме за изкачване и вечеря на върха.
„Захапахме“ металното въже, като използвахме терена за тренировка преди утрешния траверс.
Ето я групата 6-метрови призрачни сенки, придвижваща се тихомълком към върха!
Ето ни и нас, позиращи на броени крачки от финала, заедно с последната от пловдивската група (в центъра, разбира се).
Ето го билото на върховете Алеко и Безименен, което трябваше да оставим за друг път… Ако някой път се уредим с нощувка на върха, точно оттук ще подходим!
Навън вятърът се усили, а с него и красотата. Настана залез от приказка, невъзможна за разказване – това просто трябва да се види.
Меката светлина на отиващия си ден.
Изгря ярка луна, която в мразовитата безоблачна нощ направи всички околни била идеално видими и нереално близки.
Наситени с естетика, се прибрахме в хижата и настана засищане на глада, придружено с пийване на топъл чай с ром. На мен там силно ми се приспа и го сторих за около половин час, седнал и полулегнал. Настана време да си слизаме обратно, което се случи бързо. В заслона събрахме накуп всички одеала и чували, разпределихме ги хитро: малко при тези, които спят накуп и се топлят взаимно, и повече при единично спящите. Пийнахме още чай, доизпихме запасите от ром и се заехме с оцеляване.
Получи се! В пълен състав преди изгрев слънце поехме пак към върха, сгрети с нова порция топъл чай. Колегата Сашо стопи и стопли неизчислими количества сняг с примуса си. Мисля, че ако имаше вана, която да напълним със сняг, лесно щяхме да се уредим с топла вода и за нея.
Първи намеци за ден…
Спас триумфира, докато всички попиваме от живителните лъчи.
Влизането ставаше само през прозореца, този път.
Заформят се свръзките. Сашо и Димка ще ходят напред, а аз, Явор и Спас щяхме да ги следваме.
Студеният въздух стана леко смразяващ, когато задуха вятър. Опаковахме се като за излизане в открития космос.
Довиждане, човешки селения…
Здрасти, приключение!!
Аз, дегизиран като марсианец. А дали щях да демонстрирам и нечовешки умения в придвижването по ръба?
Такива, за щастие, на Трионите не са необходими. Траверсът е с начална трудност и позволява заобикаляне на няколко пасажни прага.
След преодоляване на ключов кулоар свръзката на Сашо и Дими се вижда пред нас. Този кулоар беше от малкото места, за които ползвахме осигуровки (френдове, среден размер). Снегът беше средна хубост. Сух и лек, но трошлив и подхлъзващ.
На Малка Мусала се събрахме с предната свръзка, които вече студуваха леко, така че ни оставиха скоро и продължиха да проправят линията напред, към вр. Иречек. Замислих се за нашата свръзка; Спас беше последен, защото демонстрираше малко повече умения от Явор по технични терени. По този начин той ни „затваряше“ добре. В течение на траверса обаче по-добрата физическа форма на Явор си казваше думата и малко по малко Спас отмаляваше. При подходящи снежни условия, Трионите позволяват да бъдат напуснати от поне три места в западна посока: към Ледено езеро, към Палеца и към х. Мусала. Възползвахме се от слизането към езерото, за да си съберем остатъка от екипировката; Сашо и Дими качиха и Иречек преди да поемем надолу, ние с Явор и Спас си го спестихме, за да не закъснеем за лифта.
Този път минахме по лятната пътека между хижа Мусала и Ястребец. Непосредствено преди лифта времето рязко се промени, придойде мъгла и задуха обичайния за този уикенд вледеняващ вятър. Набързо се напъхахме в кабинките за надолу, преди да решат да спрат лифта заради силен вятър.
На връщане се отбихме да хапнем при с. Пасарел. Заведението беше пълно със скиори, връщащи се от Боровец към София. Добре ни дойде сгряването и усмихнатото обслужване! Ястията не бяха точно за гастрономи, но за гладни ставаха, още повече че пристигаха бързо.
Скоро се озовахме в София, преразпределящи багаж по колите и разделящи се, до следващия път…
Много често, ходейки на планина, за пореден и пореден път ставам свидетел уж на ежедневни неща, които там обаче са свръхестествено различни, особено обаятелни. Дали е залез, форма на облак, пейзаж или човешки отношения, няма значение. Природата дава!