Случи се така, че само няколко седмици след предишното ходене до Беклемето пак се отвори случай да намина. Това изцяло се дължи на впечатления и събития, които натрупах при последните три идвания.

След годишно събрание, коледно фирмено парти и рожден ден в една вечер аз успях да спя само два часа. На сутринта бях в някакво леко болнаво състояние, но събрах раницата, срещнах се набързо с двама приятели и забързах към трамвайната спирка. Раницата не отне много време, очаквах я да бъде доста по-пълна – но така желаното изкачване по североизточната страна на вр. Козя стена се отложи за по-благоприятни условия, така че алпийският инвентар остана вкъщи.

Провидението ми намигна и трамваят скоро пристигна. Задрънкахме по “Пиротска” и бързо стигнахме до Градската баня. Там ми се качи другарче за автостопа днес – Танчето, колежка от офиса.

Возим се по тъмно още в трамвая. Таня беше понесла приблизително една етажерка книги, които щяха да станат част от библиотеката на хижа Козя стена. Докато стигнем до крайната спирка при автогара Изток, се съмна. Напазарувах си малко шоколадови вафлички и поехме към автостопа.

“Добро утро, шофьори! А къде е нашият?”

Ето го. В рядката сутрешна мъгла, караща наоколо да изглежда вълшебно, си запробивахме път на изток. С моите два часа сън скоро оборих глава.

Слязохме в крайпътно село, а от мъглата не беше останал и помен – отвъд мъхясалата ограда тук се вижда как грее! Свежият въздух и слънцето лесно прогониха сънливостта ми. Танчето ни зареди с един шоколад и автостопът продължи. Стигнахме до Кърнаре, откъдето до Беклемето ни закараха с нов мерцедес – подобаващ финал!

Горе ни чакаше вече Иван, хижарят на х. Козя стена. Като съгледа книгите, потри ръце – щял да си пали огнището дълго време с тях, рече през смях. Съвсем насериозно обаче се натовари с тях и си казахме чао, засега – те с Таня продължиха към Козя стена, а аз свих на изток, към Дерменка.

Милион и двеста хиляди за посетителска инфраструктура в Централния Балкан?! Аз за толкова пари си представям червен килим, опънат по шосето от Кърнаре до Троян…

Към х. Дерменка ме водеше едно забравено яке. Забързах натам, но не издържах на гледката към вр. Ботев и, по-специално, Северния Джендем. Група приятели в момента катереха там, за което малко им завиждах; все пак, високите температури в момента не предлагаха типичните условия за зимен алпинизъм.

На увеличената снимка, разглеждани отдясно-наляво, ясно личат Малкия Купен, Големия Купен (скалистата пирамида), после вр. Жълтец, Млечния чал (със скалистия склон), вр. Ботев и Северния Джендем, милостиво скрит от сянката му. Мислено се пренасях при приятелите ми там, на няколко пъти днес.

На хижа Дерменка с изненада узнах, че якето вече пътува към собственичката си! Е… Седнах и хапнах една гъбена чорбица от кладници (чудна крем-супа се беше получила!), порових малко в интернет, след което сложих раницата на гръб отново. Пуснах си музика и поех обратно към Беклемето.

Последен поглед назад, към най-високия дял на Балкана…

… И поглед напред, към недостижимото слънце, бързащо да освети Атлантика и континента отвъд. Нощта се спусна, а аз смених музиката. Ускорих крачка, защото нямах търпение да попадна на пътеката, която помнех от миналия път. Припознавах се в места, търсех стълбова маркировка… И накрая действително попаднах на познато място – поляна, на която обядвахме миналия път! Оттам още повече ускорих, нямайки търпение да се озова на топло сред познати и непознати все още приятели.

Пристигнах и заварих малка весела компания, на светлината на челници. Те ме научиха на интересна игра на карти, добиваща все по-голяма популярност напоследък. Човек трябва да отгатва правилната карта, разчитайки на интуицията си и разчитайки асоциативното мислене на другите.

Мммм, такава беше гледката от нашия прозорец на сутринта! Чак до билото на Средна гора слънцето, необезпокоявано от облаци, хвърляше светлина над гористите баири. Беше ми интересно да проследявам линията на листопада; над нея буковите гори бяха кафяви, а под нея – още зелени.

Разкошната ни закуска! Мекички със сирене и сладко.

Тук хижарският котарак ни гледа доста ококорено, докато се препича на слънце. Постоя кротко там и си заслужи цяла фото-сесия.

Този ден беше неделя и по план ние се прибирахме към София. За тази цел аз си избрах индивидуален удължен маршрут, защото никога не бях прохождал отсечката между хижите Козя стена и Ехо. Оттам смятах да се спусна на север, където пътеките към  село Христо Даново от двете хижи се събират.

Хижа Козя стена остава назад, с Танчето и Иван направихме уговорка за среща долу, при съединението на двете пътеки.

Маршрутът ми към Ехо тръгва от южната страна на билото, след което се прехвърля от север, подсичайки скали. Те са с любопитни форми и ме изкушават да ги пробвам като траверс това лято…

На хижата заварих усилена строителна дейност в столовата – добре, че преди месец влязох и я видях в предишния ѝ вид, с това вече е свършено. Масите ще бъдат заменени с дървени сепарета, което явно ще увеличи капацитета и задушевността на мястото 🙂 Хижарят ми заръча да нося поздрави към София, както и покана за ракиено парти. “Ракиено парти”… Изтънчена работа.

По пътеката надолу нямаше изненади, само дето свлачища от едни камъни бяха блокирали горския път. Слязох до рекичка, течаща на север, и поех по всечената долинка. Не след дълго дойде и разклона, на който ме чакаше хижарския джип.

Солидната машина ни смъкна до Христо Даново, по пътя видяхме група с кросови мотори.

 

Оставихме големия джип и с кола се придвижихме до Кърнаре. Хапнахме в малко ресторантче, след което дойде автомобил на друга част от снощната група. Те вече ни закараха до София.

Напролет ни чакат още походи към хижа Козя стена, обединени в усилията да ѝ осигурим електричество. Повече за каузата – ето тук.